Прокобата

И с най-мрачен поглед се извърна на възглавницата, затвори очи, скръсти ръце и остана безмълвен. Херцогинята се изправи и напусна спалнята. Чух после, че като се прибрала в покоите си, паднала в несвяст и лежала два часа, безчувствена и неподвижна. След като тя излезе, отново се доближих до болния. Зададох му няколко въпроса, но не отговори на ни един. Понечих да измеря пулса му; той ме блъсна грубо. Предложих да му пусна кръв, ала всичко бе напразно. Последната стъпка обаче бе крайно наложителна. Треската — или каквото там бе заболяването му — вилнееше тъй яростно, че без да се вземат някакви обезболяващи мерки, до вечерта щеше да издъхне. Наясно с опърничавостта му — съвсем не за пръв път го посещавам в момент на критична опасност — излязох във вестибюла да повикам един-двама от личната му прислуга. Не след дълго в спалнята влязоха Едуард Лори и джуджето, Финик.

— Е, сър — започна първият — херцогът навярно е много раздразнителен?

— Много, Нед — потвърдих. — Повече от всякога. Доста ще се затрудните, но веднъж да отворя вена, скоро всичко ще спре; загубата на няколко унции не след дълго ще го успокои.

Едуард кимна и всички влязохме в стаята. Бихме говорили тихо, ала слухът на болния, особено когато е в делириум, често е болезнено изострен. Заварихме леглото и стаята празни.

— Къде е той? — попитах.

— В гардеробната — спокойно отвърна Роузиър, застана пред малка врата, скрита зад завеса, и се опита да я отвори. Беше заключена. Момчето подсвирна тихо и смотолеви със странна усмивка: — Mon Dieu, нали няма да вземе сега да си пререже гърлото?

Приготвих се да разбия вратата.

— Не, докторе — спря ме Лори, — ако си е наумил да се нарани, ние няма да помогнем, като вдигаме шум. Познавам херцога, противоречат ли му, става още по-непреклонен.

Това не може да се отрече, тъй че останахме да стоим, измъчвани от ужаса на напрегнатото очакване, още десетина минути. Накрая вратата се разтвори рязко и отвътре се показа негова светост. Беше се стегнал в обичайната си траурна военна униформа, а случайният наблюдател би го намерил в цветущо здраве. Страните му обаче пламтяха болезнено, а в очите му проблясваха определени буйни и много опасни искри. Като видяхме пистолетите с вдигнати предпазители, всички отстъпихме.

— Е, Алфорд, сега ще ме вържеш и ще ми пуснеш кръв, нали? Махай се, драги, на секундата. Болестта ми не е за теб; не влиза в границите на ограничените ти знания. Няма повече да лежа и да чакам като безпомощно дете, ще стана и ще посрещна Смъртта като мъж, лице в лице. Жребият е хвърлен. Нощес някой ще прибере залога — аз или той. По-нисши играчи не могат дори да присъстват. И тъй, доктор Алфорд, предупреждавам те за пореден път да си тръгваш начаса; и най-малкият опит да се противостои на волята ми ще бъде последван от… — И хвърли поглед към пистолетите. Като разбрах, че насилието само ще разпали яростта на болестта му още повече, счетох за уместно — поне за момента — да се оттегля, като преди това заръчах на Едуард Лори да следи господаря си и за нищо на света да не му позволява да напуска дома. Тръгнах си спокоен, че това заболяване няма нищо общо с отрова.

2 юли

Прочетох в днешните вестници два материала, които много ме изумиха. Първият гласеше:

Вчера господин Х. М. М. Монтморенси даде тържествена вечеря в чест на водачите на Ангрийската партия. Присъстваха херцог Заморна и граф Нортангърланд. Негова светлост изглеждаше във великолепно състояние на духа и здравето, обстоятелство, напоследък напълно опровергавано от информации, усърдно разпространявани от враговете му. Със съжаление обаче трябва да отбележим, че херцогинята е крайно неразположена.

Вторият материал бе дълга реч, уж държана от херцога снощи на среща на някакво научно общество, която председателствал. От начало до край бе издържана в тона на специфичната му изразителност. Беше дори по-класическа и по-елегантна от обичайното и съдържаше по-малко огнени изблици на енергия (каквито той не си признава, че допуска) от всяко друго негово слово, което съм виждал.

Тези неща ме озадачиха. Незабавно ще отида в Уелзли Хаус, за да проверя как стоят нещата в действителност.

Вечерта16

Когато пристигнах в разкошната бърлога на младия лъв, бях въведен най-напред, по своя молба, в покоите на херцогинята. Тя ме посрещна с голяма охота.