Читаем Прокобата полностью

Госпожица Лори посрещна тази новина с дълбоко сподавена радост, каквато рядко съм виждал. Тя отиде, наведе се над него и се взря в очите му, сякаш всичко, което я интересува на този свят, бе събрано в тъмните им, блестящи сфери. Сякаш си каза, че е получила правото да го гледа безстрашно, сякаш чувстваше, че за миг той е само неин по силата на изкуплението. Чувството обаче се стопи, едва-що пробягало по лицето й, и тя отново се превърна в обречена робиня на страстта си, отдадена, покрусена, погълната в една идея, черпеща някакво странно удоволствие от понасянето на бремето и влаченето на хомота на онзи, чието обаяние я оковаваше тъй неумолимо. Смисълът на съществованието й, гордостта на живота й сякаш се състоеше в това да се бъхти, да върши най-черната работа за Заморна. Той сграбчи ръката й, усмихна й се най-мило и й рече нещо с тон на най-благо снизхождение. Туй бе, смея да кажа, за наивното момиче богата и пребогата отплата.

Всички, освен херцог Уелингтън, графиня Сиймор, Мина, Роузиър и Финик напуснаха стаята. На слизане случи се така, че на една от стълбищните площадки се позабавих. Някой ме повика по име — беше Едуард Лори. Бе се облегнал на стената, ръцете му скръстени, красивото лице зачервено, а тъмните му очи святкаха изпод свъсените вежди. Приликата между баща и дъщеря ме порази.

— Докторе, Мина Лори не излезе ли?

Отговорих утвърдително.

— Проклятие! Да имаше това момиче поне капка ум, а този херцог Заморна — поне капка честност! Бих го намразил, стига да можех, но нали ми е крал, а и лично съм го учил да стреля и ловува. Беше смело, добро момче и едва ли по-точна ръка е докосвала спусъка. Да не бе тъй, да не бе крачил до мен в дълги дни и през много лунни нощи, през пустошта, по еленови пътеки и горски просеки, отдавна да съм го направил на решето, с хладна стомана или горещо олово. Глупак бях, че и повече от глупак, да го пусна в колибата си. Знаех, че е буен и безсърдечен — безсърдечен в някои неща, искам да кажа, — при все това длъжен бях да приема усойницата в дома си и да я топля край огнището си. Оттогава пия отровата му като отплата за усилията си, но не го напускам, и го харесвам, и най-вероятно дори ще умра за него, ако трябва. Такъв съм идиот! Аз не съм жена! Защо не мога да пролея кръвта му и да офейкам?

— Нямам съмнение, че имате своите основания да постъпите по-умело и по-мъдро — отвърнах с желанието да го успокоя.

— Основания! Нямам никакви основания, освен дяволското му обаяние. Знаете ли, докторе, как се държа, като ме раниха в битката при Велино? Настани ме в собствената си квартира, на собственото си легло. Всеки ден сам преглеждаше раната ми и често, когато лекарите бяха заети, сменяше превръзката. Нощем се увиваше в плаща си и лягаше на земята, и каквото и да възразявах, продължи да го прави, докато съвсем оздравях. После ме караше да пия вино от личната му трапеза; а получавах дажби и от столовата на нашия генерал. Прикри ме в онази бъркотия със сър Джон Флауър, понастоящем лорд Ричтън, а веднъж в тежка схватка трима срещу един спаси живота ми, излагайки на опасност своя. При всичко това е невъзможно за мен да го ненавиждам — най-малкото, не за дълго. Пък и двамата носим ирландска кръв, а ирландците не са злопаметни. И все пак, въпреки всичко, в този миг не мога да му остана верен, затуй ще замина на запад, докато ми поразмине.

Яростно удари приклада на дългата ловна пушка, която стискаше, о пода, после се втурна надолу по стълбите и се изгуби по коридора.

Влязох в салона, където се бяха оттеглили останалите, но открих, че само Нортангърланд е останал. Седеше на един диван край дъщеря си и разпалено разговаряше с нея. Предположих, че присъствието ми е неуместно, и понечих да се оттегля, но графът ме повика обратно.

— Докторе — започна, — херцогинята много иска да види милия си, грижовен съпруг; вие какво ще кажете по въпроса? Колегите ви мъдро поставиха вето върху желанието й.

— Опасявам се — отвърнах, — че съм принуден да се съглася с тях. Нейна светлост преживя твърде тежко последния им разговор, за да рискува повторна среща тъй скоро.

— Е — въздъхна тя, — тогава сигурно ще трябва да се подчиня, но от утре нататък ничия власт на земята, освен собствената му дума, не ще бъде в състояние да ме възпре.

Графът се изправи и ме покани да се уединим в една ниша.

— Алфорд — започна рязко, — искам да знам откога боледува Заморна.

— От четири дни не е напускал дома си.

— Пълна измама, сър! — възрази Нортангърланд. — Как смеете да говорите така, вчера го видях у Монтморенси, в далеч по-цветуща форма от който и да било друг пациент, комуто сте върнали здравето в цялата си кариера! След вечерята ме придружи до Елрингтън Хаус, а после, като последен глупак, заведе графинята на някакво нелепо събрание на учени идиоти, където, по нейни думи, направил особено блестящо впечатление.

— И аз тъй четох във вестниците, милорд, и ви уверявам, че новината ме смая. За потвърждение на думите ми питайте херцогинята.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Карл Брюллов
Карл Брюллов

Карл Павлович Брюллов (1799–1852) родился 12 декабря по старому стилю в Санкт-Петербурге, в семье академика, резчика по дереву и гравёра французского происхождения Павла Ивановича Брюлло. С десяти лет Карл занимался живописью в Академии художеств в Петербурге, был учеником известного мастера исторического полотна Андрея Ивановича Иванова. Блестящий студент, Брюллов получил золотую медаль по классу исторической живописи. К 1820 году относится его первая известная работа «Нарцисс», удостоенная в разные годы нескольких серебряных и золотых медалей Академии художеств. А свое главное творение — картину «Последний день Помпеи» — Карл писал более шести лет. Картина была заказана художнику известнейшим меценатом того времени Анатолием Николаевичем Демидовым и впоследствии подарена им императору Николаю Павловичу.Член Миланской и Пармской академий, Академии Святого Луки в Риме, профессор Петербургской и Флорентийской академий художеств, почетный вольный сообщник Парижской академии искусств, Карл Павлович Брюллов вошел в анналы отечественной и мировой культуры как яркий представитель исторической и портретной живописи.

Галина Константиновна Леонтьева , Юлия Игоревна Андреева

Биографии и Мемуары / Искусство и Дизайн / Проза / Историческая проза / Прочее / Документальное
Ф. В. Каржавин и его альбом «Виды старого Парижа»
Ф. В. Каржавин и его альбом «Виды старого Парижа»

«Русский парижанин» Федор Васильевич Каржавин (1745–1812), нелегально вывезенный 7-летним ребенком во Францию, и знаменитый зодчий Василий Иванович Баженов (1737/8–1799) познакомились в Париже, куда осенью 1760 года талантливый пенсионер петербургской Академии художеств прибыл для совершенствования своего мастерства. Возникшую между ними дружбу скрепило совместное плавание летом 1765 года на корабле из Гавра в Санкт-Петербург. С 1769 по 1773 год Каржавин служил в должности архитекторского помощника под началом Баженова, возглавлявшего реконструкцию древнего Московского кремля. «Должность ево и знание не в чертежах и не в рисунке, — представлял Баженов своего парижского приятеля в Экспедиции Кремлевского строения, — но, именно, в разсуждениях о математических тягостях, в физике, в переводе с латинского, с французского и еллино-греческого языка авторских сочинений о величавых пропорциях Архитектуры». В этих знаниях крайне нуждалась архитекторская школа, созданная при Модельном доме в Кремле.Альбом «Виды старого Парижа», задуманный Каржавиным как пособие «для изъяснения, откуда произошла красивая Архитектура», много позже стал чем-то вроде дневника наблюдений за событиями в революционном Париже. В книге Галины Космолинской его первую полную публикацию предваряет исследование, в котором автор знакомит читателя с парижской биографией Каржавина, историей создания альбома и анализирует его содержание.Галина Космолинская — историк, старший научный сотрудник ИВИ РАН.

Галина Александровна Космолинская , Галина Космолинская

Искусство и Дизайн / Проза / Современная проза