Прокрадващ се в сенките

Магьосницата все още не беше възстановила силите си и лежеше в палатката. Харган отправяше молитви към всичките дванадесет богове способностите на Сиена да се върнат преди предните отряди на орките да се появят. Сами хората нямаха никакъв шанс да устоят на съкрушителните атаки на няколко десетки хиляди Първи.

Нощта погълна цветовете на деня и само свистящите огнени стрели разпръсваха непрогледния й мрак. Нощна атака, от каквато се опасяваше Лисицата, така и не последва. Само веднъж под прикритието на тъмнината един от враговете пропълзя до ръба на клисурата и закрещя, че всички стоящи зад укреплението вече са покойници, но Блидхард пусна една стрела по посока на гласа и запуши завинаги устата на глупака.

Настъпи утро, което плавно премина в ден. Пътят оставаше пуст, врагът се беше оттеглил, скривайки се зад тъмната горичка, и само граченето на враните, пируващи с труповете, можеше да бъде чуто от отсамната страна на укреплението. До обяд облаците още повече се сгъстиха и дъждецът се превърна в порой, а пътят почти изчезна зад пелената на падащата вода.

— Коз-зи живот — промърмори Развратника, целият трепереше и тракаше със зъби. — Изобщо не съм си и помислял, че някога ще мечтая за идването на орките!

— Пепел ти на езика! — изплю Лисицата, седнал под огромния щит, който четиримата командири използваха за защита от дъжда. — Ти какво, да не си си загубил ума за тези дни? Такива глупости говориш!

— На мен това време ей до тук ми дойде! — Развратника ядосано допря длан до гърлото си. — Още два дни и ще започна да вия от скука, а от ушите ми вода ще потече!

— По-добре го погледни от добрата страна — Блидхард облиза лъжицата. — За Грог още два дни са много време, макар за дъжда да си прав — проблем е. Стрелите летят мракът ги знае къде, а и тетивите се отпускат.

Някъде в дъжда се раздаде грохот на барабани.

— Мечтата ти се сбъдна, кур-рва! — Блидхард гневно хвърли лъжицата и тя изтрака в дъното на металната купа.

— Всички по местата! — Харган излезе изпод щита-навес, нахлузвайки в движение шлема на главата си.

— Аз съм на десния фланг! — Развратника подхвърли на Харган брадвата му, грабна меча и се втурна към другата страна на отбраната, вдигайки хората в движение.

— Ако даде Сагра, пак ще се видим — Блидхард скри лъжицата в ботуша си.

— Свири тревога! — заповяда Харган на тръбача.

Над укрепленията се раздаде сигнал на рог, призоваващ за битка. Но нямаше нужда, всички воини чуваха грохота на бойните барабани на орките.

— Хар, отивам с арбалетчиците на позиция — Лисицата застрашително разтърси боздугани.

— Действай! Ако стане нещо, отстъпи зад мечоносците!

— Ще видим!

— Това е заповед, Лисица! — рязко дръпна приятеля си Харган. — Нямам намерение да губя хора заради твоята глупост!

— Добре — Лисицата стана сериозен. — Пази се!

— А-ха.

Лисицата свирна, призовавайки подчинените си, и тръгна към стената, където вече се строяваше линията на стрелците.

От палатката излезе Сиена, от двете й страни за лактите я поддържаха воини. Харган забеляза, че е бледа също като вчера, но поне се държи на крака, макар и едва-едва. Дали ще може да помогне на отряда в труден момент?

Грохотът на барабаните приближаваше, орките тръгваха в атака.

— Нищо не се вижда! — каза стрелец със сламено руса коса и без шлем, сякаш за да предизвика съдбата, докато се взираше в пелената на дъжда.

— А ти слушай! — ревна крачещият покрай линията на стрелците Блидхард. — Слушайте какво ще ви каже командира!

Харган не понасяше да държи пламенни речи. Той не беше Грок или някакъв хилядник, за да говори за дълг, чест и лоялност, но в дадения момент все пак трябваше някак да надъха момчетата.

— Воини! Ето че дочакахме! Да покажем на Първите! Нека строшат зъбите си в нашите мечове! Колкото повече гадини убием, толкова по-малко ще трябва да бъдат убити под стените на Авендум! Да облекчим работата на Грок! Кълцайте, колете, режете! Убивайте ги така, както те нас! Без пощада!

И, както и миналия път, по човешките редици се разнесе:

— Без пощада!

Първи през пелената на дъжда се показаха остатъците от Първа човешка армия. Орките съвсем логично бяха преценили, че е по-добре да пуснат хората отпред да привличат върху себе си стрелите на своите съплеменници, за да може за тях да останат по-малко.

Блидхард отново започна да раздава заповеди към стрелците и отново във въздуха запяха стрели. Хората падаха, но на тяхно място заставаха нови и нови, твърде много бяха преминалите на страната на орките. Враговете се движеха в плътна тълпа, като стадо овце, подгонени от овчаря, и стрелците не трябваше да си избират мишена — почти всяка тяхна стрела попадаше в целта. Двеста преминаха ръба на клисурата и, хлъзгайки се по мократа стена, се плъзнаха към дъното.

Стрелците се навеждаха през стената и стреляха надолу в човешката маса, търкаляща се към дъното на дерето. Барабаните на орките продължаваха да бият, но Първите измамиха своите съюзници. Въпреки че подтикнаха хората да нападнат, самите те останаха да наблюдават битката от разстояние.