Прокрадващ се в сенките

— Трябва ни Рогът на дъгата — каза елфийката. — Само той може да спре Неназовимия, защото, страхувам се, че дори армията няма да устои на войската от Безлюдните земи.

— Рогът на дъгата? — глупаво повторих аз. — А какво общо има той?

— Аз вече обясних — раздразнено се намръщи Арцивус. — Да не би от страх да започна да не чуваш?

— И да мислиш — каза тежката си дума и Кли-кли.

Погледнах ядосано към шута, с което още повече го развеселих.

— Разбери, Гарет. Магията на огрите не е идеална и до голяма степен е тромава, както казват хората. Необичайно силна е, но законът за равновесието… — елфийката кисело сви черните си устни, оголвайки още повече зъби.

Неволно си помислих, че тя спокойно може да влезе в ръкопашен, по-скоро зъбопашен бой, ако противникът й отнеме оръжието. С такива зъби без проблем ще разкъсва вратове.

— Искам да кажа, че с времето Рогът губи своите магически свойства. Той трябва да се…

— Активира — подсказа архимагът, като продължаваше неизменно да гледа в огъня, весело поглъщащ дървата в огнището.

— Да. През определено време трябва да се прави магическо презареждане. В противен случай всичките му свойства ще се загубят. И точно сега Рогът отслабва, затова Неназовимия се е размърдал при Ледени игли. Трябва да донесеш този Рог на Ордена.

— Той не е ли при вас? — ококорих се аз, дори леко се надигнах от креслото.

В главата ми се мярна една история: как някакъв войник в глупостта си дал най-ценното — своя меч — в ръцете на врага. Разбира се, на мен главата ми беше скъпа, затова премълчах историята, макар че тя сигурно би развеселила гоблина.

— Точно там е работата, че не е — ядосано каза Плъха. — И всичко това заради глупостта на Ордена.

— Орденът направи така от висши подбуди! — рязко го сряза архимагът.

— Точно така, а после ние сърбаме кашата!

— Вашата работа, милорд Алистан, е да защитавате живота на краля и да размахвате парче желязо, а не да се месите в делата на Ордена! — старецът просто кипеше от възмущение. Тресящата му брада ми напомни за брада на доралисец, на когото са откраднали любимия кон.

— Достатъчно! Само кавги липсваха тук! — разгневи се кралят. Сега той изобщо не приличаше на добродушен кръчмар. — Обяснете на крадеца задачата му.

— Преди около триста години — глухо започна Арцивус, хвърляйки злобен поглед изпод сивите си вежди към капитана на гвардията, който от своя страна изобщо не му обърна внимание, — Съветът на Ордена решил да се възползва от Рога на дъгата и да унищожи Кронк-а-Мор, който свързва Неназовимия с този свят. Но… но малко не се получило…

Алистан звучно изсумтя.

— Вас, ваше магичество, само дипломат в Мирануех трябва да ви изпратят! Ще си получим Авос и Спорните земи! Малко… — захихика шутът, наслаждавайки се на думата, но срещайки свирепия поглед на мага, млъкна веднага.

— Така… За какво говорех? А, да! Значи, от опитите ни нищо не излязло. Опитали сме да управляваме магията на огрите, за която абсолютно нищо не знаем. И някъде тогава сме запушили някакъв силов поток или сме преместили опейрона с няколко градуса спрямо петата астрална позиция… Мда… — Арцивус осъзна, че навлиза в непонятна за всички останали територия. — Нещата излезли от контрол и поток магическа енергия ударил по Авендум. По-специално, по част от него. По Забранената част, която сега наричат Закритата територия.

— Ето значи как се е появила… — възкликнах аз.

— Колко ли благодарни щяха да са жителите на славната ни столица Валиостр, ако знаеха чия е заслугата да се сдобият със Закритата територия? — гоблинът разшири очи, превръщайки ги в две сини езерца.

Архимагът тежко въздъхна — явно шутът изнервяше не само мен — и продължи:

— Орденът решил да скрие Рога по-далеч от изкушението. Заредили го (по сметките на маговете от онова време той би трябвало да функционира още триста години — тоест до днешни дни), а след това отнесли Рога на дъгата до гробницата на Грок, където го и оставили. Всъщност това е цялата история — архимагът отново насочи сълзящите си очи към пламъците в огнището.

— И вие искате да взема Рога от гроба? — попитах невярващо. — Но защо съм ви точно аз? С тази работа ще се справи всеки обирджия на гробове! И между другото, къде е погребан Грок?

В малката стаичка се възцари напрегната и угнетяваща тишина. Елфийката и Арцивус дори се спогледаха изумено. Граф Плъх иронично се усмихна, сякаш за да каже, че от крадец не е очаквал нищо повече. За шута и увисналата му челюст учтиво ще премълча. Само кралят все така замислено въртеше ножа ми в ръце и от време на време поглеждаше към мен, сякаш се чудеше дали не играя някакъв театър.

— Хм-хм. Млади човече, а вие изобщо знаете ли историята? — внимателно попита магът.

— За какъв Х’сан’кор ми е?! Аз съм крадец, а не учена девица!!! — искаше ми се да счупя нещо.

Тези момчета знаеха как да вбесят човек и аз реагирах с грубост. Но никой не забеляза. Или се престориха, че не забелязват.

— Той сигурно и да чете не може — с важен вид каза гоблинът.

Игнорирах тази поредна нападка.