Прокрадващ се в сенките

— Рогът е погребан заедно с Грок в Костните дворци, Гарет — тихо каза елфийката и потръпна, сякаш тъмната й кожа беше докосната от хладния ветрец, идващ от Планината на отчаянието.

И тук аз се разсмях, осъзнавайки, че тази луда петорка чудаци или ме разиграва, или просто ме проверява преди някаква важна задача. Например: „Открадни нощното гърне на краля на Мирануех, когато го мъчи кървава диария“.

— Полудя — поклати обречено зелената си глава шутът в отговор на моя смях и звънчетата на шапката му тъжно зазвъняха.

— Шегуват ли се, ваше величество? В края на краищата би трябвало да се шегуват? И защо Храд Спайн? Не е ли по-лесно да се направи нова вастарска сделка и да се поканят дракони за защита на любимата родина? Или да ви опитомят Х’сан’кор? Повярвайте ми, с това ще се справя по-лесно и по-бързо, отколкото с отиването в Храд Спайн!

— Не се шегуват — кралят ме фиксира със сериозен поглед и надигащият се нов изблик на смях заседна някъде в гърлото ми. Те наистина не се шегуваха. Вътрешно изстинах. Да се спусна в Храд Спайн за някаква си глупава вълшебна пищялка… Главата ми не го побираше.

— Нуждаем се от този Рог, майстор Гарет — елфийката ми говореше ласкаво, като на малко и капризно дете. — При това спешно. До началото на зимата, когато Неназовимия ще предприеме своята атака.

— Но защо аз?!

— Защото само хитър и изобретателен човек ще премине там, където ще се провали голям отряд войници или магове. Например най-добрият крадец в кралството. Да, да. Не бъди скромен. Ти си много по-известен, отколкото си мислиш.

— Означава ли това, че вече са правени опити да се вземе Рога? — опитвах се колкото се може по-дълго да отложа времето на отказа си.

— Сто хиляди демона! Да! Да не смяташ, че бихме се обърнали към крадец, ако не сме изчерпали всички други възможни способи да проникнем в проклетите катакомби? — Алистан многократно свиваше и отпускаше юмруци. — Първата експедиция изпратихме още през зимата. Никой от спусналите се в подземието не се върнал, а тези, които останали на повърхността, орките ги посекли. Вторият отряд отиде в началото на пролетта. Отчитайки неуспеха на първата експедиция, ние изпратихме повече от сто души. Опитни войници, осем мага на Ордена, както и подкрепа от тъмните елфи, които станаха наши водачи в горите на Заграбия… И нищо, демон да ме отнесе! Осемдесет човека влезли в гробниците, а се върнал само един, побелял като снежна сова и напълно лишен от разум. Остатъците от втората експедиция се върнаха в Авендум преди седмица. Всичките осем мага така и останали под земята. Както и седемдесет и двама мъже, повече от половината от които бяха мои войници!

Слушах потресено. Осем мага, и вероятно не последните, както и няколко десетки войници от елитната гвардия на краля са тръгнали в неизвестното, в тъмната дупка под зелените сводове на горите на Заграбия, и не са се върнали…

— И сега решихте, че крадец ще направи това, което не са успели сто души — констатирах аз.

Интересно, в чия ли гениална глава е възникнала такава идея, и най-важното, защо? Какво ли ще стане, ако не се съглася?

— А ако откажа? — този въпрос си беше чиста риторика, както казва брат Фор.

— Барон Лантен все още е зад вратата. Ще се разходиш с него до Сивите камъни — ухили се Алистан.

Ясно. Значи така. Или си пъхаш главата в Храд Спайн, или умираш в Сивите камъни, и не се знае кое е по-доброто. Ако зависеше от мен, щях да избера Камъните, но тук, извинявай, можех да рискувам и да преметна целия този безумен Съвет.

— Съгласен съм — кимнах и се изправих. — Сега вече мога ли да си тръгвам?

Какво пък, получих реален шанс да изчезна, преди да стане съвсем напечено.

— Разбира се — кралят вяло махна с ръка и огромният му пръстен проблесна на светлината на свещите. — Значи приемаш Поръчката?

Веднага седнах обратно в креслото. Исках да изиграя всички, считайки себе си за хитра лисица, а в крайна сметка изиграха мен. Да-а, вярно казва мълвата — във Вътрешния град има много хищници, способни с едно движение да разкъсат лисица.