Прокрадващ се в сенките

Поръчка. Когато майстор-крадец отива някъде по заявка от клиент, той приема Поръчка. Поръчка, която скрепва сделката между крадеца и клиента по-силно и от злато. Приемайки Поръчката, крадецът се задължава да я изпълни, а в случай на неуспех — да върне капарото с лихва върху него. А клиентът се задължава непременно да заплати след изпълнението на Поръчката. Поръчката е ненарушим договор между майстора-крадец и клиента. И е невъзможно да се наруши, прекрати или измени без съгласието и на двете страни. Сагот внимателно следи за изпълнението на договора. Както казват майсторите, можеш да излъжеш мрака и дори да разтрогнеш сделка с него, но не и със Сагот. Наказанието ще последва незабавно. Например нещо от рода на това стражата да те хване на местопрестъплението или да те вкара в затвора; късметът може да обърне гръб на нощния ловец, или той ще се натъкне на нож в тъмна и съвсем безопасна преди уличка. И клиентът ще си изпати, ако без всякаква причина откаже да плати. Покровителят на крадците си затваря очите за апаши и дребни крадци, но не и за майсторите-крадци, работещи по изгодни поръчки.

Както разбрахте, загазих. За пореден път през последните няколко дни!

Да се откажа от Поръчката означаваше да призная, че преди малко съм лъгал за готовността си да сътруднича и ще ме затворят в най-гадната килия в Сивите камъни с изглед към Студено море. Да се съглася означаваше, че вече не мога да избягам, защото Поръчката щеше да ме държи здраво. От нея нямаше как да се откажа, освен ако кралят изведнъж не реши, че вече не иска този проклет Неназовим Рог. Ех, сбогом, нощни улици на Авендум и сандъци на мирно спящи богаташи! Ще трябва да се съглася.

— Какви са условията? — обърнах се примирено към Сталкон.

— До началото на януари трябва да доставиш Рога на дъгата в столицата.

— Заплащане?

— Петдесет хиляди жълтици.

— Капаро? — опитах се да запазя гласа си спокоен.

Петдесет хиляди… Разбира се, не половината кралство и не ръката на принцесата от приказките, но… С толкова пари спокойно можеха да живеят няколко поколения. Състоянието на някои барони и графове беше тройно по-малко от тази сума.

— Колко ти трябва?

За миг се замислих, колебаейки се. Все пак да носиш постоянно със себе си повече от триста жълтици означаваше да си търсиш белята.

— Двеста. Ще изкупя целия инвентар на магическите магазини в града. Трябва добре да се подготвя, преди да си пъхам главата в устата на огрите.

— Ще получиш парите на излизане от двореца. Между другото, не забравяй играчките си. Това ли е всичко?

— Ще ви помоля да кажете официалните думи, ако, разбира се, ги знаете, ваше величество.

— Моля Гарет-сянката да приеме моята Поръчка — произнесе кралят официалната формулировка на договора между крадеца и клиента.

— Приемам Поръчката — въздъхнах аз.

— Чуто — проблесна с глиги елфийката и пусна воала върху лицето си.

Нямаше нито гръмове, нито мълнии. Просто някъде там Сагот запомни и сега внимателно ще следи за изпълнението на сделката. Или не лично той, а неговите слуги. Най-важното беше, че ще трябва да изпълня Поръчката. Дори да умра, но да я изпълня, защото от съдбата не може да се избяга. И е абсолютно невъзможно да не се изпълни. Не мога да отида в Храд Спайн, да се скрия до входа, а след това да кажа: съжалявам, не стана, макар че опитах. Не случайно казваха, че Сталкон е умен. Той затвори всички пролуки и вратички, назовавайки огромната сума. Ако не успеех, ще трябва да върна капарото заедно с огромна лихва върху него. А такива пари аз нямах. Излиза, че Поръчката ще бъде нарушена.

— Проздравлейния, Гарет! — Кли-кли ми се поклони изящно и сгъна кривите си крачка, очевидно се опитваше да копира някакъв жест от непознатия за мен дворцов етикет. Смешно, трябва да призная, но в момента не ми беше до смях. — Сега ти си човек на краля.

Не знам какво толкова се привърза към мен. Може би лицето ми му хареса? Кой може да ги разбере тези откачени гоблени?

— Имам въпроси.

Всички „ваше величество“ бяха отложени за по-късно. Сега имаше само клиент, майстор-крадец и Сагот, който ни гледаше от небето или където там живееше.

— Да?

— Сам ли ще отивам?

Прокрадна ми се мисълта, че ако тръгна сам, едва ли ще се върна. Или ще се загубя в горите на Заграбия, или просто ще свърша — ще ме очистят някъде по пътя.

— Не. Но решихме, че този път отрядът трябва да бъде малък и трябва да се движи тайно. Нечии очи следяха първата експедиция. Слуги на Неназовимия, а може и още някой, не знаем.

— Колко малък отряд? — намръщих се аз.

— Лейди Миралисса и двама нейни съотечественици ще ви бъдат водачи в гората и ще ви прикриват магически.

— Стоп! — дори не обърнах внимание, че прекъсвам самия крал. Алистан се намръщи, но на мен не ми пукаше. Пред Поръчката всички са равни. — Вие казахте — магически… А колко мага ще дойдат с нас?

— Нито един — отсече събудилият се от съзерцанието на огъня Арцивус.

Замълчах за момент, разроших с нервен жест коса и казах:

— Току-що ми се счу, че сякаш казахте…