Прокрадващ се в сенките

Покрай стените на библиотеката се виеха тесни площадки, за да могат посетителите да стигат до самия таван за нужната книга. За да се прочете всичко, събирано в библиотеката в продължение на няколко века, един живот нямаше да е достатъчен. Огромните стелажи от черен заграбийски дъб стигаха високо-високо под куполообразния таван и изчезваха някъде в мрака, който не можеше да разпръсне дори светлината, струяща от високите прозорци със заострени сводове. По стелажите имаше стотици, хиляди книги, съхраняващи на пожълтелите си страници знанията на хиляди поколения сиалци. Само да протегнеш ръка и за миг ще попаднеш в друг свят, ще се потопиш в дълбока древност. Тук имаше книги, написани от полуслепи жреци, седнали до потрепващия пламък на свещ, фолианти на елфи, писали книги по пълнолуние, докато черната вода на Иселина, бавно течаща между корените на гигантски дървета, отразява жълтия лик на небесното тяло. Имаше и гномски книги (първоначално те пишели върху глинени плочки, после на тънки метални листи, а най-накрая изобретили печатна преса, надеждно съхранявана някъде в Стоманените шахти), книги на човешки магове, книги, писани от най-добрите умове на Сиала, както и книги, създадени от бездарници. Книги по история, култура, война, книги за света, магията, шаманството, живота, смъртта, за богове, хора, елфи, за стотици животни и други същества, за хиляди звезди и Сагот знае за какво още. Всички знания на света бяха събрани в тази древна библиотека, за чиято основа беше послужила библиотеката на Раненг, построена преди почти деветстотин години.

— Уау! — казах възхитено, вдигайки глава към тавана в напразен опит да видя в полумрака къде свършват тези стени на знанието.

Преди не бях влизал в библиотеки. Е, само в някои частни. Където вземах назаем определени редки книжлета за други, също толкова страстни любители на литературата.

— Така си е! — гордо каза старецът, сякаш той сам е написал всички тези книги. — Така че какво ти трябва, хулюган? — дядката пак започна да говори странно.

— В библиотеката пазят ли се стари планове на града? — попитах приказливия старец.

— Ами, има няколко… — измърмори неуверено.

— Трябват ми планове на територията, която сега наричат Закрита или Забранена. Трябват ми също и планове, всъщност всичко, което имаш за Храд Спайн.

Старецът подсвирна със свити устни, няколко пъти щракна с пръсти, гледайки замислено някъде зад мен, после ме погледна с бледи воднисти очи:

— Стъпваш по тънък лед, драги. Сигурно ще поискаш и карта с отбелязани местата на съкровищата на джуджета или гноми. Ако нямаше пръстен, бих те изхвърлил оттук, а и стражата щях да извикам. Че то вече всеки взе да се интересува от забранени от Ордена документи. И се влачат тук, влачат се. Пфу! Да вървим, а? — старецът се обърна и пое покрай рафтовете някъде в потайните недра на библиотеката.

— А кой се влачи? — внимателно започнах да го подпитвам аз.

— Ти, например. Археолог или както там ви наричат?! Защо не си стоите в къщите при момичетата?

— Кой друг?

— Ами идваха вчера едни — ядосано измърмори дядото, без да се обръща, и ме вкара в някаква малка стаичка с масивна желязна врата.

До стаичката стигнахме през много тесен и почти незабележим проход между два рафта. Изобщо нямаше да го забележа, ако дядото не се беше шмугнал в него.

— На теб приличаха. Също като теб мрачни и неразговорливи. Дойдоха надвечер. И те също ми навираха пръстен под носа. Малко по-друг, но не и по-малко влиятелен, можеш ли да повярваш. Давай, викат, дядка, плановете на града, на Забранената част. Добре, че не бяха толкова луди като теб. За Храд Спайн нищо не попитаха. Стигнахме. Чакай да отключа вратата.

Старецът започна да върти огромна връзка ключове, която измъкна някъде от джобовете си, и ругаейки, отключи стържещата от старост ключалка. Аз не му обръщах никакво внимание, а усилено се чудех: за какъв дявол и на още някой са му притрябвали картите на Закритата, или Забранената част на града? Дали кралят не е извикал още някой освен мен? Няма ми доверие? Или това са хора на някой друг? Кой друг? Например, Неназовимия? Настръхнах и потръпнах. Ама че съм! Огр да ме изяде! Пепел ми на езика.

— Ей! Да не заспа? Докога ще мръзна на това течение?! Размърдай се! — викът на бившия Див ме откъсна от тревожните мисли.

— Как се казваш, татенце? — попитах миролюбиво и се превих, за да не се ударя в ниския таван на мрачния коридор, непрогледен и водещ някъде в недрата на земята.

— Болт — измърмори дядото, запали приготвената факла и освети тъмния коридор. — Арбалетен болт10, това ми е името. Внимавай да не си строшиш краката, стълбите са стръмни. Всички забранени книги се съхраняват в подземно хранилище. Ще вземем каквото ти трябва и ще се качиш горе да четеш, иначе аз тук ще пукна.

— А правилата? — хитро попитах Болт. — Нали забранените книги не трябва да се изнасят от хранилището?