Прокрадващ се в сенките

— Нито един — пак така твърдо каза архимагът. — Ние и така загубихме в тези проклети Костни дворци осемте най-добри. Всички магове ще са нужни по стените на града, ако вашето начинание завърши неуспешно.

Все по-лошо ставаше. По-добре направо да ни хвърлят всички в лабиринт на орките. По-малко ще треперим. Без добър маг в горите на Заграбия, а още повече в Храд Спайн, нищо не може да се направи.

— Освен тримата елфи с вас ще тръгнат и десетте Диви сърца, които придружаваха лейди Миралисса от Самотния великан. А също и милорд Алистан. Той ще командва вашия отряд.

Алистан ми хвърли кисел поглед. Явно не му харесваше идеята да пътува в компанията на крадец. Плъха и Дивите щяха да оформят стабилна група, с която да отблъснем неголяма група нападатели, ако срещнем такива по пътя. Така че колко ставахме? Май петнайсет. Макар че какво се нареждам до тях? Аз трябва да си свърша моята работа.

— Добре. Когато тръгваме?

— Колкото по-скоро, толкова по-добре.

— Тогава в края на седмицата — пресмятайки дните, казах аз.

— Какво?! — Алистан направи крачка към мен. — Подиграваш ли се?!

— Аз? Ни най-малко — поклатих глава, давайки на рицаря да разбере, че изобщо не съм си и помислял да се подигравам. — Трябва да купя оборудване и старателно да се подготвя за похода. Аз лично искам да се върна от Храд Спайн жив. Месец, може би два препускане до горите на Заграбия, макар че е съвсем приблизително и с огромен запас, месец в Храд Спайн и също толкова за обратния път до Авендум. Спокойно можем да се върнем към ноември — декември. Ако няма неприятни изненади, естествено. Ваше величество, трябва ми достъп до Кралската библиотека.

Шутът беше казал глупост. Можех прекрасно да чета.

— Това пък защо? — учуди се старият маг.

— Не искам да обикалям из Храд Спайн като загубил се идиот. Там и Неназовимия ще капне от умора. Имам нужда от планове и стари карти. Поне за тази част, която наричат човешка. Грок нали не е погребан на ниските нива?

— Не. Гробът му е на осмо ниво — архимагът поклати глава.

Вътрешно въздъхнах с облекчение. Най-сетне някаква добра новина. Макар и малка. Да се пъхам чак до нивата на огрите си беше чисто самоубийство. Просто нямаше да се добера жив до тях. Щяха да ме изядат още по пътя. А до осмо можеше да се рискува.

— Това е добре. Мисля, че в библиотеката има стари планове.

— Има — Арцивус кимна, а след това се поколеба и допълни: — Но съм сигурен, че гробът на Грок не е посочен на тях.

— Защо? — изуми се Миралисса, откъсвайки се от съзерцанието на изящна чаша вино.

— Маговете от Ордена са скрили информацията много старателно. Макар осмото ниво да не е двадесет и осмото, то не е строено от хора. Кой знае кой живее там и какви капани чакат нашия крадец?

— Не вярвам, че маговете от Ордена не са оставили никаква информация за гроба на Грок и за капаните в Храд Спайн — бавно започнах да кипвам. — Все някъде ще ги има!

— Има ги — кимна старецът и още по-здраво се уви във вълненото одеяло.

— Къде?

Е, стига де! Хем иска да изпълня Поръчката, хем още се инати, стиска си някакви свои тайни.

— В старата кула на Ордена.

— А къде е старата кула на Ордена? — от стареца всичко трябваше да се измъква с нажежени клещи.

— Някъде в Закритата част на града.

Тук вече окончателно осъзнах, че съм тотално загазил.

Глава 4 Кралската библиотека

Обещах на краля, че след седмица ще се върна в двореца, и сега имах цели седем дни за подготовка на съмнителното начинание — пътуване в Храд Спайн. Първото нещо, което направих на следващата сутрин, беше да отида в Кралската библиотека. Тя се намираше на същия онзи площад Грок, близо до къщата на покойния милорд Патийски, където съвсем наскоро бях по важна работа.

Естествено, да мина през главния вход беше прекалено голяма наглост и предизвикателство за всички благородници в кралството, така че аз заобиколих сградата отдясно, лавирайки в потока вече събудили се и забързани по важни задачи жители на града. Тясната уличка ме погълна в обятията си. В сивото здание на библиотеката имаше вход за служители. Приближих до лятата желязна врата и силно почуках. Както винаги, най-нагло игнорираха скромната ми персона. Изчаках няколко минути и заблъсках с удвоена сила. Отново нищо. Да не би да спят вътре? Нищо чудно, тук няма чак толкова много посетители, още повече, че достъпът е разрешен само за благородници, свещеници и Ордена. На простолюдието книги не са му нужни, то трябва да си храни семейството. След като изчаках още малко, аз заудрях така, че грохотът от юмруците ми стресна гълъбите от съседните покриви и те уплашено полетяха към безоблачното юнско небе.

Най-накрая ключалката изщрака, чу се издърпване на резе, после второ, и вратата леко се открехна. Посрещна ме полусляп и доста злобно гледащ старец. Не можех да вляза — вратата беше подсигурена с дебела верига, която спокойно щеше да удържи и самия Х’сан’кор.

— Какво си се разблъскал, хулюган? Махай се! Ако продължаваш, ще извикам стражата. Те ще ти дадат да се разбереш с алебардите! Ще ти насинят задника! — дядката пискливо се засмя.