Прокрадващ се в сенките

Аз мълчаливо протегнах пръстена, преди да е затръшнал вратата под носа ми. Същият пръстен, който предната нощ ми беше дал кралят. Старецът присви очи, тикна си носа в него, после отвори вратата и отстъпи встрани.

— Защо не каза веднага? Трябваше да го покажеш, а не да хулюганстваш. Хайде влизай, щом вече си дошъл!

Безсмислено беше да споря, че изобщо нямах възможност да покажа пръстена, затова просто влязох в библиотеката и старецът бързо хлопна вратата зад мен.

— Те постоянно се мъчат да ме докопат! Но аз съм пъргав! — захили се дядката и щастливо разтегна уста, показвайки изхабени жълти зъби.

— Кои те? — реших да се сближа все пак с пазача на библиотеката аз.

Старецът ме повика с кривия си пръст, огледа се, проверявайки за подслушвачи на страшната си тайна, и прошепна в ухото ми:

— Огрите!

Ха сега де! Ама че дядка. Съвсем се е побъркал сред книгите.

Старецът няколко пъти кимна с глава, убеждавайки ме в съществуването на дебнещи край библиотеката огри, и се затътри по тесния коридор някъде навътре в зданието. Нямах друг избор, освен да го последвам.

— За какво си дошъл? Да си обогатиш знанията? — кисело попита дядката.

— А-ха.

— Сигурно си ученик при някой магьосник?

— Да.

— Ами добре — подсмихна се старчето, без изобщо да ми повярва.

Около минута вървяхме в мълчание по служебни коридори с приглушена светлина, идваща от тесни прозорци, преградени със стоманени решетки. През слънчевите лъчи проблясваха и искряха прашинки, наподобявайки снежинки. Чудех се колко ли ще вървим така?

— Кажи ми тогава, ученико, за какъв дявол носиш „оса“ под плаща? — неочаквано хитро попита старецът, спря и ме погледна право в очите.

— Уау! Много добре виждаш — изумих се аз. — Откъде знаеш за „осата“?

— Откъде, откъде. Един доралисец ми проблея на ухото — измърмори старецът и продължи пътя си. — Тридесет години съм служил като разузнавач в Дивите сърца. Как няма да позная някакъв си пършив арбалет, пък ако ще да е скрит под плащ?

— Дивите сърца? При разузнавачите? Тридесет години?!

— Хайде, хайде.

Леле! Този дядка си беше направо ходеща легенда и герой! Но защо изобщо е станал пазач? Дивите по време на службата си натрупват не лошо състояние и могат спокойно да изживеят живота си в собствена къщичка, без да познаят нищета и бедност, а не да се сгърбват ден след ден, дишайки библиотечен прах.

— Да не лъжеш? — някак си не можех да повярвам, че пред мен е един от Дивите, пък дори и бивш.

Дядката изсумтя ядосано и нави ръкава на светлозелената си, проядена от молци мазна риза, показвайки татуировката на предмишницата си. Пурпурно сърчице, такива влюбените рисуват по стените, само че това беше със зъби. Диво сърце. А под него беше името на подразделението — „Шипка“. Да, дядото не лъжеше. Нямаше глупак, който просто ей така да си сложи татуировка на Дивите сърца, а още повече — на разузнавач. За такова нещо Дивите веднага щяха да отрежат ръката на негодника, независимо от възрастта му.

Подсвирнах:

— Уау! А колко пъти си излизал на разузнаване? — Гарет-сянката изведнъж стана любезен, доколкото това беше възможно. Старецът заслужаваше малко уважение.

— Четиридесет и три — скромно промърмори дядото. — Чак до Ледени игли стигах с момчетата.

Едва не се спънах. Четиридесет и три излизания от Самотния великан! Това беше впечатляващо.

— Тежко ли беше?

— Ами да… — леко се отпусна дядото. — Стигнахме.

Тясното слабо осветено коридорче остана някъде назад и ние със стареца се оказахме в огромна, направо безкрайна зала. Безбройните маси и столове за посетители бяха празни, само на един седеше млад мъж в облекло на ученик на Ордена. Прелистваше някаква дебела прашна книга, като постоянно се секнеше в носна кърпичка. А на нас изобщо не ни обърна внимание.