Читаем Проломът полностью

Самолетът се спускаше стръмно и разкриваше добър изглед към целта им — базата на швейцарските ВВС в Мейринген. Пистата се врязваше по обезпокоително познат начин между планинските хребети.

След десет минути Травис излезе от намиращата се на нивото на пистата врата. Звездите сияеха ярко над планините.

Очакваше ги хеликоптер — по всяка вероятност „Чинук“ — с две перки, които вече се въртяха на празни обороти. Екипът прехвърли екипировката и след пет минути отново бяха във въздуха и летяха на север към Цюрих и онова, което ги очакваше на Театерщрасе 7.

22.

Цюрих се приближаваше до онова, което си бе представял Травис.

Седеше до Пейдж в последния джип от колоната, пътуваща към центъра на града. Под черното небе изчистените линии на вековните сгради се спускаха начупено към реката. Долу пред тях над ниските каменни блокове покрай брега се стелеше мъгла и сивите й призраци пълзяха по крайречните улици. Колоната навлезе в нея малко преди да завие наляво по Театерщрасе.

Напред и отдясно се появи девететажна сграда, издигаше се направо от водата и заемаше няколко пресечки. Пейдж и останалите в колата реагираха при вида й, макар и почти неусетно. Пръсти несъзнателно пристягаха ремъците на бронираните жилетки. Стискаха ложи на карабини. Барабаняха по облегалки.

Отделението оператори бе сложило екипировката си на борда на хеликоптера. Травис не беше попитал дали са се сетили и за него. Бяха. Освен бронежилетката той имаше и миниатюрен предавател в ухото — микрофон и приемник едновременно, който винаги бе включен и свързан с останалите от екипа. Бяха му дали и оръжие. Карабина, подобна на техните. Същата като онази, с която вече беше убил, докато клечеше над калната дупка в Аляска.

Пейдж се обади по мобилния си телефон в Бордър Таун за нова информация. Правеше го на всеки пет минути, откакто бяха кацнали в Мейринген. Точно в този момент на девет хиляди метра над Цюрих кръжеше АУАКС. Шест щурмови хеликоптера бяха в готовност на площадки по хребетите източно и западно от града. Зад тях кръжаха изтребители F-18, готови да унищожат всеки неидентифициран летателен апарат, дръзнал да приближи на осемдесет километра от Цюрих. Всяка пътна камера на километри наоколо имаше специално филтрирани обективи, които премахваха отблясъците от предните стъкла и можеха да снимат с висока резолюция пътуващите в колата дори през нощта. Камерите бяха свързани със система, способна да разпознае Арън Пилгрим и неколцина от известните му сътрудници. Три отделения от берлинския клон на Тангента бяха на разположение в пълна бойна готовност, готови да предприемат мерки при евентуалната им поява.

Травис виждаше, че нищо от това не вдъхва увереност у Пейдж.



Отвън сградата беше прекрасна. Стара каменна фасада, устремена към небето. Калдъръм по пътеката. Ограда от ковано желязо блестеше в мъглата, уловила светлините на града.

Отвътре мястото приличаше на дом на маниак, който не може да мине покрай магазин за стари компютри, без да изкупи цялата стока — и който го е правил поне няколкостотин пъти. Травис не се оправяше много с компютрите — не си бе купил през годината, откакто отново стана част от свободния свят, а последния път, когато бе виждал такава машина, преди да влезе зад решетките, терминът „електронна поща“ все още не беше неразривна част от популярната култура. Беше виждал впечатляващото оборудване на брат си за домашния му бизнес и бе влизал няколко пъти в интернет от библиотеката на Феърбанкс. С това опитът му се изчерпваше. Но дори един поглед към интериора на Театерщрасе 7 му бе достатъчен да разбере, че дори да е опитен потребител, това изобщо няма да му помогне. Дори инженерите на суперкомпютри биха се затруднили. Нямаше съмнение, че Тангента е довела тук най-добрите си специалисти.

Още от фоайето на партера, където стояха на пост шестима от друго берлинско отделение, цялото вътрешно пространство, от стена до стена и от пода до тавана, бе изпълнено с жици, конзоли, кабели и устройства, които Травис изобщо не познаваше. Същинска джунгла от платки, осветена отвътре от своя собствена галактика мънички индикаторни лампички. Тук-там по стените и тавана имаше вентилатори, насочени към някой особено гъст участък жици — въртяха се с пълна скорост сигурно от години. На други места тихо бръмчаха климатици — топлият въздух се извеждаше по метални тръби към външните стени.

— Не сте ли спирали тока, откакто сте овладели това място? — попита Травис.

— О, не — отвърна Пейдж.

Каза го така, сякаш я беше попитал дали й се е случвало да жонглира с бръсначи. В отговора й обаче имаше и нещо повече. Травис остана с впечатлението, че скоро ще разбере какво точно, затова не попита.

— Сградата се захранва от градската мрежа, но има и генератори, достатъчно мощни за всичко тук. Включваха се на два пъти по време на аварии. За щастие.

Перейти на страницу:

Похожие книги