Проломът

Отново мълчание. Отново размисъл. Травис я гледаше и много добре си даваше сметка, че не е нужно идеята му да изглежда напълно разумна. Просто трябваше да е не толкова дива като другите възможности, които имаха — в това число и да стоят тук като мишени.

Тя като че ли се съгласи. Извади телефона си и се обади на човека в Бордър Таун, с когото вече бе разговаряла. Обясни идеята. Травис отначало не можеше да определи какво си мисли онзи от другата страна. Секунда по-късно Пейдж каза: „Да, включете ги всички“ и зачака. И продължи да чака. Челото й се смръщи. От другата страна казаха нещо — Травис не успя да разбере какво — и Пейдж рязко пое дъх. Свали малко телефона и погледна Травис в очите.

— Нямаме връзка с нито едно от трите отделения в града.

26.

След секунди стояха пред двойната врата на площадката на деветия етаж. Атомната бомба изпълваше пространството зад тях, боята й блестеше като студена усмивка. Травис чуваше в слушалката си как снайперистите долу докладват. В гласовете им имаше напрежение, което допреди малко липсваше. Бяха в течение с развоя на събитията.

— Искаш ли да си ти? — попита Пейдж и посочи украсените дръжки.

Той кимна. Защо не? Постави ръка на лявата. Изведнъж спря и се засмя.

— Знаеш ли, не е било нужно да зарежда и двете врати с примамки.

Видя я да се усмихва в мрака. Почти мъртвешка усмивка.

— Ако това проработи — каза той, — скоро ще разберем дали си била права за втората система за защита.

Нямаше нужда да й го напомня, ако можеше да се съди по начина, по който държеше карабината.

— Ако това проработи и ако наистина е толкова лесно да се влезе, не бих могла да си представя, че няма да има втора защита — отвърна тя.

Травис отново посегна към дръжката и отново спря.

Погледна надолу. Електронният бележник още беше в ръката му. Петте записа изпъкваха на светещия екран. Нещо в тях привлече вниманието му. Усещането беше като онова, когато слезе от хеликоптера и се взираше в гумата му, без да забелязва следите до нея. В тези думи наистина имаше някакъв смисъл. Не на повърхността. А точно под нея.

— Какво има? — попита Пейдж.

Няколко секунди той не отговори. Струваше му се, че ако отвори уста, ще пропъди оформящата се в главата му догадка.

И тогава го видя. Беше толкова очевидно, че не можеше да повярва, че му е било нужно толкова време, за да забележи.

— Погледни първите букви на думите — каза той. — Една след друга.

Наклони екрана, така че Пейдж да го вижда по-добре. Секунда по-късно тя рязко пое дъх.

Първи ред: УСПОРЕДНА СИСТЕМА, ИЗЛЪЧВАЩА ЛЕПТОННИ ВЪЛНИ, АБСОРБАТОР НА ЕНЕРГИЯ.

УСИЛВАНЕ.

Следващите четири записа също се свеждаха до по-кратки думи: ИЗХОД, ДИАПАЗОН, СКОРОСТ НА ИЗМЕНЯНЕ, ПРАВА ВРЪЗКА.

— Усилвател — ахна Пейдж. — Всички тези термини са елементи от усилвател на сигнал.

Спогледаха се на светлината на екрана. Следващият въпрос бе толкова очевиден, че нямаше нужда да го изричат на глас. Мълчанието се проточи. Травис видя в очите й, че засега отговорът й убягва, както и на него. Какво е било усилвано, по дяволите?

Един от снайперистите заговори в ухото му:

— Приближаващ автомобил по Фалкенщрасе, висока скорост. Мога да улуча шофьора.

Пейдж откъсна поглед от Травис и се загледа в нищото, мислеше трескаво.

— Да стрелям ли? — попита снайперистът.

Очите на Пейдж се присвиха, макар и само за половин секунда.

— Не. Дръжте го на прицел.

Някой дишаше тежко в микрофона. После от отворените прозорци на долния етаж се чу приближаващият рев на двигател. Колата се носеше с пълна скорост към тях.

— Три пресечки — каза снайперистът. — Две…

По тона му си личеше, че иска от Пейдж да промени заповедта. Тя затвори очи.

Ревът на двигателя ставаше все по-силен. В следващия миг височината му се промени. Звукът стана по-дълбок. И започна да заглъхва. Автомобилът бе минал точно покрай сградата.

— Продължава на юг — докладва друг снайперист. — Виждам двойна врата отзад. Линейка с изключени светлини.

Пейдж бавно издиша и отново погледна Травис.

— Няма да има още фалшиви аларми — каза и хвърли последен поглед върху думите на екрана. После заряза устройството и се съсредоточи върху вратата пред тях.

Травис я разбираше. Каквото и да се усилваше, нямаше да разберат, ако продължаваха да стоят тук. Трябваше да минат през тези врати и да се справят с онова от другата страна. Да разберат какво представлява оръжието и да го унищожат, дори това да означаваше да излязат пак на площадката и да сритат бомбата като машина за безалкохолни, която им е глътнала последната монета. Във всички случаи оставащото им време бързо се изпаряваше. Пилгрим вероятно знаеше, че отварят вратата; ако в момента държеше Шепот, той със сигурност му го съобщаваше. Травис постави ръка върху дръжката и погледна за последен път бойната глава.

— Сигурна ли си, че не искате да опитате да я обезвредите?

Тя също погледна назад.

— Не е напълно невъзможно. Атомните бомби не са като обикновените експлозиви. Това са сложни машини. Ако успееш да я разстроиш, без да я задействаш, си струва да опиташ.

— Да я разстроиш ли? — Думата му прозвуча като подготовка за някаква по-гадна.