Проломът

Миг по-късно Пейдж вече беше извадила телефона си и питаше някого какво става. По слушалката в ухото си Травис чуваше снайперистите на долните етажи да докладват за обстановката. Засега всички бяха добре.

Надвеси се над перваза. Токът бе спрял най-напред в района около Театерщрасе 7, а няколко секунди по-късно последваха и останалите части, докато градът не потъна в мрак. Пред очите му отделните квартали, продължаващи по долината и нагоре по склоновете, угасваха един след друг, докато не останаха единствено фаровете на автомобилите по А41 и отделни разпръснати светлини в града. Очите му привикнаха почти незабавно с тъмнината и Травис отново различи мъглата, този път осветена не отдолу, а отгоре, от изгрялата непълна луна. Мъглата улавяше сребристосинята светлина и открояваше монолитните форми на издигащите се от нея черни притихнали сгради.

Пейдж разговаряше с някой в Бордър Таун, откъдето се бяха свързали с трите берлински отделения, разположени около Цюрих. Никой не беше засякъл неприятели. Завърши разговора и погледна Травис. Осветяваше ги единствено екранът на електронния й бележник, който все още бе в ръката на Травис, и смътното сияние на малките лампички, примигващи като животински очи в джунглата кабели около тях. Токът на Театерщрасе 7 бе спрял за по-малко от секунда. Непрекъсваемото резервно захранване явно бе от онези рядко срещани неща, които наистина оправдаваха името си.

— Каквото и да стане, ще стане всеки момент — каза Пейдж. Опитваше се да говори спокойно. Не се справяше особено добре.

Навън в прозорците на малцината будни в този час започнаха да се появяват слаби светлинки. Свещи или фенерчета.

— Нали знаеш, не е нужно да оставаш тук — каза Пейдж. — Направи, каквото те помолихме. Ако искаш да се махнеш, можеш да си вървиш.

Травис я изгледа за момент, после отново се обърна към града.

— Зная. — Но не понечи да последва съвета й.

Стори му се, че с периферното си зрение я вижда да се усмихва. Пейдж се опря на перваза до него.

— Когато наистина стане безнадеждно, можем да направим едно нещо, за което Пилгрим най-вероятно не се е досетил. А и дори Шепот да го предупреди малко преди това, няма да има как да ни попречи.

Тонът и безжизненият й поглед казаха на Травис какво има предвид.

— Можем да взривим бомбата — каза той.

— Да. Можем да взривим бомбата.

— Не мисля, че местните ще го приемат добре.

— Ще го преживеят. За около една хилядна от секундата. Може да се окаже и разсъдлив ход за света като цяло.

— Ако дългосрочните планове на Пилгрим са достатъчно лоши.

Тя се изсмя, но смехът й прозвуча кухо, като от празен ковчег.

— Сигурна съм, че са достатъчно лоши.

Травис обмисли ситуацията. Можеше да приеме, че Пейдж е права, че здравата са загазили, но логиката нещо куцаше. Нима Пилгрим не рискуваше да изгуби всичко вложено в тази сграда, ако атакува сега? Всеки метод за елиминиране на тези повече от четиридесет снайперисти по прозорците би трябвало да прибягва до някакво насилие, а то можеше да задейства свързаните с атомната бомба датчици.

Но Шепот би трябвало да разбира това. И да намери някакво решение на проблема. Каквото и да е. Може би атаката щеше да е с няколко кутии нервнопаралитичен газ, изстреляни от няколко преки оттук. Така можеха да се обезвредят всички в сградата, без да се задейства нито един микрочип. Сигурно имаше хиляда подобни хитри трикове, ако не и повече. И Шепот би трябвало да ги знае всичките.

Навън се чу писък. Мъжки глас. Травис видя как Пейдж трепна, въпреки че писъкът премина в пиянски смях и някой друг, също през смях, каза на мъжа да си затваря устата. Първият продължи да вика и да пита кой е изключил шибаното осветление.

— Не остава още много — каза Пейдж.

Грешеше. Мина повече от половин час, без да се случи нищо. Няколко линейки минаха през града с изключени сирени, но с примигващи през мъглата лампи. Травис си помисли за пациентите на домашно лечение, чиято животоподдържаща апаратура е спряла. Някъде на изток, зад ъгъла, се виждаше ярка светлина. Най-вероятно някоя сграда се захранваше от генератор. Сигурно болница — линейките идваха и заминаваха в тази посока.

Пейдж звъня още няколко пъти в Бордър Таун, разговаря с берлинските отделения около Цюрих и кръжащия високо над града АУАКС. Стана четири сутринта и засега всичко беше добре. Снайперистите от долните етажи продължаваха да докладват на кратки интервали. Бяха си сложили очила за нощно виждане, за да различават човешките тела през мъглата, и съобщаваха за появата на всеки пешеходец в радиус две пресечки от сградата.

— Не разбирам — каза Пейдж. — Какво чака Пилгрим?

Отново онова усещане за прашката. Всяка изминала минута го нагнетяваше все повече.

Предимно се взираха в нощта, но от време на време той, тя или двамата едновременно поглеждаха редовете на екрана на електронния бележник. От Бордър Таун се бяха съгласили с мнението на Травис — че изреченията са пълна безсмислица, поне на пръв поглед.

— Сигурно имаш поне няколко предположения — каза Травис.

Пейдж вдигна очи от бледото сияние на екрана и се усмихна.

— Нямам, честно.