Проломът

— Добре, сега е седемнайсети май две хиляди и пета — каза той. — На Пилгрим му трябват три часа да завърши оръжието си. Работи върху него. Знае, че Тангента е наблизо, защото през последните седмици сте се добрали до някои от хората му. Явно няма представа, че сте се задействали в буквалния смисъл, тъй като в такъв случай щеше да се махне още по-рано. Което означава, че в момента не е използвал Шепот, в противен случай е щял да бъде предупреден от него. И е доста вероятно наистина да не го е използвал. В края на краищата, изграждал е това място в течение на десет години и е бил толкова близко до завършването му, че сигурно е знаел всичко, което е оставало да се направи.

— Добре — каза Пейдж.

— И тъй, той е на деветия етаж и работи. Шепот е на сигурно място в контейнера си на седмия етаж. Какво прави Пилгрим, след като го предупреждават, че след две минути Тангента ще нахълта тук?

— Явно затваря вратата на девети етаж, слага датчиците и бяга.

— Значи си губи времето да направи това, но не спира само за няколко секунди на седмия етаж, за да прибере Шепот? Онова, което е по-важно за него от собствените му сетива?

— Да, знаем, че това не пасва — съгласи се Пейдж. — Именно затова не смятаме, че се е намирал на деветия етаж, когато са вдигнали тревога. Мислим, че е бил на първия по една или друга причина. Кухнята е там, единствената работеща тоалетна също.

— Това е още по-трудно за вярване — каза Травис.

За първи път от началото на разговора Пейдж изглеждаше несигурна. Зачака го да продължи.

— Той е на първия етаж. Обаждат му се. Мамка му, от Тангента идват. Толкова са близо, че дори още сега да се втурне навън, могат да го спипат. Просто няма време да тича седем етажа нагоре за Шепот. Така че прави най-трудното, което му се е налагало някога. Оставя Шепот и бяга.

— Именно.

— Тогава защо вратите на деветия етаж са затворени и датчиците са по местата си?

Пейдж сви рамене.

— Явно го е направил, преди да слезе долу. Може да е била стандартна предохранителна процедура. Сигурно винаги го е правел. Запечатвал е всичко всеки път, когато е трябвало да слиза долу, после е свалял преградите. Със сигурност е знаел как да включва и изключва датчиците. Сигурна съм, че и ние бихме могли да разберем с няколко опита, по метода на пробата и грешката — само ако „грешка“ не означаваше изпаряването на цял град.

— Но това не се връзва — каза Травис. — Пилгрим да залоства вратата само за да изтича за минута до тоалетната. Помисли си. Десет години работа. Работа, която ще му даде света или онова, което иска. Остават му три часа, за да завърши всичко. През последните няколко дни сигурно не е правил нищо друго, освен да работи. Може би дори не е спал. Нека позная. В кухнята по всяка чаша е имало петна от кафе. Дори по онези, които не са били за кафе.

Пейдж изглеждаше впечатлена.

— Намерили сте и амфетамини, нали? Не упойваща дрога. Може би нещо предписано.

Пейдж кимна.

— Декседрин. Добро предположение.

— Не чак толкова. Просто няма нищо необичайно. Три години работих в тази насока. Не е толкова дълго, колкото при повечето, но все пак е достатъчно. Достатъчно, за да видиш как един и същи модел се повтаря отново и отново. И е доста идентичен за всички.

— За кои всички?

— За хората, вършещи неща, които не би трябвало да вършат. Хора, чийто живот в общи линии ще приключи, ако ги пипнат. Хора, които не са в положение да се ебават. Съмнявам се, че човек като Пилгрим през последните дни на това място, толкова близо до завършването на труда си, би пропилял пет минути, за да слезе долу, та да си направи сандвич. По-скоро би накарал някой да му го донесе, за да не спира да работи. Каквото и да го е накарало да слезе долу, било е съвсем за кратко и е абсолютно сигурно, че е щял да изгуби повече време да заключи вратата и да активира датчиците, а после да ги деактивира, когато се върне. Не би го направил, ако до завършването на работата му остават три часа.

По очите на Пейдж виждаше, че нито тя, нито никой от Тангента не е подхождал към въпроса от този ъгъл. Може би просто не се бяха намирали под необходимия натиск. Може би не бе имало достатъчно сериозна ситуация като тази, за да се замислят за възможността по начина, по който я разглеждаше Травис.

— Но датчиците са на вратата — възрази Пейдж. — Така че какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че ги е сложил така, че да може бързо да влиза и излиза, без да му се налага всеки път да си губи времето с тях. Накрая всяка минута е била безценна. Казвам, че датчиците горе са за заблуда. Можете да отворите вратата и да влезете на деветия етаж още сега, ако искате.

Известно време Пейдж се взира мълчаливо в него, после каза:

— Жиците на датчиците са живи. Проверихме ги за ток.

— Разбира се — отговори Травис. — Направил е всичко така, че да изглежда истинско. Така, че да е невъзможно да се разбере какво е положението.