Проломът

Травис осъзна, че въпреки трясъка на стрелбата чува гласовете им. Чуваше гневните викове, различаваше дори отделни думи на немски и италиански. Някакъв шум отдясно го накара да се обърне. Сякаш нещо тежко бе паднало на пода. Звукът се чу отново и този път той видя източника му. Подът подскочи, блъснат от нещо под него. Някакъв тежък предмет в ръцете на може би десетина души, използван като таран. Третият удар разцепи една дъска и отвори десетсантиметров отвор. През него Травис видя същински кошмар. Пространството долу бе претъпкано с хора с разкривени от ярост лица. Очите им се спряха върху него, последва залп от викове.

Обърна се и видя, че и Пейдж гледа надолу. Зад нея един от снайперистите извади нещо от раницата си. В полудялата светлина Травис не можеше да види какво точно, но можеше да се досети.

Пейдж се обърна, видя го и изкрещя:

— Не!

Мъжът се обърна към нея и Травис видя точно онова, което очакваше — граната.

— Долу има тръби за газ! — извика Пейдж.

— Тогава какво да правим, мамка му? — извика мъжът.

Пейдж нямаше отговор.

Подът отново се надигна. Разцепи се втора дъска, точно до първата, и нечия ръка я сграбчи и я задърпа надолу в тъмното. Скоро дупката щеше да е достатъчно широка, за да минат през нея. Секунда по-късно Травис чу отново удара на тарана, този път някъде другаде.

Снайперистът продължаваше да гледа Пейдж. Чакаше отговор.

— Не зная какво — каза тя и се огледа, сякаш отговорът бе някъде наоколо.

— Знаеш — каза Травис.

Тя го погледна и присви очи.

— Гранатата — каза Травис.

Погледна нагоре. През тавана. Към нещо на осем етажа над главите им. Тя проследи погледа му. И го разбра.

— Само това ни остава — каза Травис.

— Шепот не би ли трябвало да очаква този ход? — попита тя.

— Нямаме друг избор, независимо дали го е предвидил, или не. Върви. Аз ще помогна на тези момчета.

Тя се поколеба две секунди, после кимна. Обърна се към снайпериста и протегна ръка за гранатата. Той като че ли разбираше плана им. Или не му пукаше, стига да има план. Подаде й я.

— Не понасяйте загуби заради този етаж! — извика Пейдж. — Оттеглете се нагоре по стълбите, когато се наложи! По един или друг начин през следващите две минути това ще приключи.

Травис впери поглед в нея. Осъзна, че всъщност я запомня. Запита се дали ще я види отново.

После тя изчезна.

Травис свали предпазителя на карабината и отиде до вратата на мазето, при останалите.

Беше най-кошмарното нещо, което бе виждал. Огромното мазе, дълбоко поне три и половина метра, бъкаше от тела като змийско гнездо. Живите и мъртвите така се бяха смесили, че трудно можеше да се различат едните от другите. Когато предната вълна тръгваше напред по стълбите и биваше повалена, другите изтегляха телата настрани, назад или над главите си. В труповете зееха грамадни изходни рани, от които бликаше кръв и оплискваше множеството.

Мъже, жени, деца. Тук нямаше мъгла, която да ги скрива. Същите хора можеше да видиш в някой мол, супермаркет или където и да било. Някои родители държаха седемгодишните си деца за ръка, сякаш не искаха да ги изпускат от поглед. А в същото време ги влачеха след себе си към куршумите. Самите деца изглеждаха така, сякаш са готови да убият някого. И щяха да се опитат, стига да успеят да изкачат стълбите.

Фронтът непрекъснато напираше и биваше отблъскван десет-дванайсет стъпала назад. Травис вдигна карабината. Прицели се в тълпата, но засега не стреля. Изведнъж не бе сигурен дали е в състояние да го направи. Това бяха обикновени хора. Окървавени, крещящи и достатъчно бесни, за да тръгнат срещу куршумите. Но въпреки това бяха просто хора. Не бяха виновни за онова, което им се случва.

Един от снайперистите спря, за да презареди. Нужни му бяха само три секунди, но тълпата се възползва от краткото отслабване на огъня и напредна с четири стъпала, след което напливът и отстъпването продължи от тази позиция. Напредъкът им бе бавен, крачка по крачка, но неотклонен.

Миг след като първият снайперист отново започна да стреля, двама други свършиха патроните едновременно и посегнаха да презаредят. Тълпата се втурна с пълна скорост напред; самотният стрелец бе в състояние да покрива само част от стълбището. Някакъв старец с нелепа зелена вратовръзка, приличаше на пияница, изскочи напред и замахна с нож за пържоли към бедрото на един от презареждащите снайперисти. Травис дръпна спусъка и отнесе по-голямата част от главата му. Тялото полетя назад и моментално бе грабнато и вдигнато, за да бъде махнато от пътя на следващите двама нападатели — тийнейджър и жена най-много на трийсет. Травис ги улучи в гърдите и не спря да стреля по всяка следваща появила се мишена. Трябваха му няколко мига, за да разбере какво трябва да прави — просто не биваше да гледа лицата. Точно така се справяха снайперистите. Знаеше, че това е шибана и жалка тактика. И че не е истинският начин да се справи с онова, което чувстваше. А просто друг вид дълг. Щеше да го изплаща по-нататък. Ако имаше по-нататък.