Пропастта на опрощението

Чаткането на бастуна маркираше напредването на главния лекар по железния под на голямата катедрала. Дори в отседите, където двигателите и теглещите механизми се чуваха, разбираха кога идва дълго преди да се е появил. Стъпките му бяха отмерени и ритмични като удари на метроном, звукът от бастуна му подчертаваше ритъма със звуците на желязо, срещащо друго желязо. Движеше се нарочно бавно като паяк, давайки време на мързеливите и любопитните да се разпръснат. От време на време усещаше, че го наблюдават иззад някоя колона или решетка, че го шпионират, като мислят, че са дискретни. Но знаеше със сигурност, че по-често се движи ненаблюдаван. През дългите години на служба при Куейч обитателите на катедралата бяха разбрали едно: работата на Грьолие не беше тема за любопитните.

Но понякога бягаха от него не само заради указа да не си пъхат носа в делата му.

Той стигна до една спираловидна стълба, железен скелет на охлюв, който се спускаше към дрънчащите дълбини на “Двигателна сила”. Стълбището зазвънтя като ударен камертон-вилка. Или беше влязло в резонанс с уловена от машините долу вибрация, или някой току-що го беше използвал, за да избяга от Грьолие.

Той се приведе над перилата и се взря надолу към наподобяващата огромен тирбушон средна част на стълбището. Две завъртания по-долу пухкави пръсти се плъзгаха припряно по перилото. Това неговият човек ли беше? Напълно вероятно.

Като си тананикаше, Грьолие отвори защитната врата, даваща достъп до стълбището. Затвори я с острия край на бастуна си и започна да слиза. Това му отне известно време, тъй като правеше пауза след всеки две стъпки, давайки възможност на звука да отекне, преди да продължи към следващото стъпало. Оставяше бастуна си да потропва по перилата, за да информира човека, че приближава и няма откъде да се измъкне. Грьолие познаваше вътрешността на “Двигателна сила” така подробно, както познаваше вътрешността на всяка част на катедралата. Беше запечатал всички други стълбища с ключа на Клоктауър. Това беше единственият път, свързващ горната и долната част, и щеше да го запечата, щом слезеше. Тежкото лекарско куфарче се удряше в едното му бедро при слизането в съвършен синхрон с потропването на бастуна.

Машините в по-ниските нива запяха по-силно, когато ги наближи. В катедралата нямаше място, където да не се чуват тези стържещи механизми, ако в момента нямаше други звуци. Но на високите нива шумът от моторите и теглещите системи трябваше да се състезава с органовата музика и гласовете на вечно пеещите хора. Съзнанието скоро започваше да филтрира този лек фонов компонент.

Но не и тук. Грьолие чуваше острия вой на турбините, от който го побиваха тръпки. Чуваше слабото потракване и бумтене на шарнирните лостове и ексцентрици. Чуваше плъзгането на буталата, отварянето и затварянето на клапаните. Чуваше дърдоренето на релетата, приглушените гласове на техническия персонал.

Слизаше, все така потропвайки с бастуна, с лекарската чанта в ръка.

Стигна до най-ниската извивка на спиралата. Пантите на вратата към изхода изскърцаха: не беше заключена. Някой бе минал доста припряно през нея. Грьолие я затвори зад гърба си и постави лекарското куфарче между краката си. Извади ключа от горния си джоб и заключи вратата, за да не позволи на никого да се изкачи нагоре от това ниво. После взе лекарската чанта и продължи все така спокойно нататък.

Огледа се. Нямаше и следа от беглеца, но пък имаше предостатъчно места, където би могъл да се скрие човек. Това не го засягаше: рано или късно, със сигурност щеше да открие беглеца с пухкавите пръсти. Можеше да си позволи да се поогледа, да наруши установената практика. Не слизаше толкова често тук долу, а мястото винаги го впечатляваше.

“Двигателна сила” заемаше едно от най-големите помещения на катедралата, на най-ниското ниво с нормално атмосферно налягане. Това помещение движеше цялата дълга двеста метра пътуваща структура. Беше широко сто метра, а подът бе отделен от величествените сводове на тавана с цели петдесет метра. Машинарията запълваше голяма част от пространството с изключение на празнината покрай стените и още десетина метра под покрива. Машинарията беше огромна: липсваше й аперсоналният, абстрактен простор на механизмите на звездните кораби, но пък в нея имаше нещо по-интимно и затова по-заплашително от личностна гледна точка. Машинарията на космическия кораб беше огромна и бюрократична: тя просто не забелязваше човешките същества. Ако някое от тях се озовеше не където трябва, просто прекратяваше съществуването му за един безболезнен миг. Но колкото и голяма да беше машинарията на “Двигателна сила”, пак беше достатъчно малка, за да забелязва хората. Ако се изпречеха на пътя й, тя обикновено ги осакатяваше или смазваше.

Не беше безболезнено, нито пък мигновено.