Пропастта на опрощението

Грьолие побутна с бастуна си бледозелената коруба на една турбина. Усети силните вибрации на уловената енергия. Представи си мятащите се витла, които извличаха енергия от свръхзагрятата пара, бълвана от атомния реактор. Беше достатъчен един-единствен недостатък на някое от витлата и турбината щеше да се пръсне и разкъса на парчета всеки в радиус от петдесет метра. Случваше се от време на време и обикновено Грьолие идваше, за да почисти. Всичко това беше наистина възбуждащо.

Реакторът — атомната електроцентрала на катедралата — беше най-голямата машина в помещението и се намираше в бутилковозелен купол в задния край на камерата. Най-милото, което можеше да се каже за него, беше, че работи и е евтин. На Хела нямаше откъде да се добива ядрено гориво, но ултрите доставяха достатъчно. Непречистено и опасно, може би, но беше по-икономично от антиматерията и с него се работеше по-лесно. Бяха пресметнали, че рафинирането на местния лед за добиването на гориво изисква завод за предварителна преработка, голям колкото целия съществуващ в момента ансамбъл на “Двигателна сила”. Но катедралата вече се беше разраснала максимално и нямаше възможност за по-нататъшен растеж поради размерите на Пътя и Дяволската стълба. Освен това реакторът работеше и доставяше цялата енергия, от която се нуждаеше катедралата, а работещите при него не се разболяваха чак толкова често.

От върха на реактора излизаха сложно преплетени, лъскави сребристи тръби, през които минаваше пара под високо налягане. Те пресичаха цялото помещение, като се извиваха по необясним начин под остри или прави ъгли. Захранваха трийсет и две турбини, струпани една върху друга в две редици по осем. Цялата тази бръмчаща маса бе осеяна от оградени от перила пътеки, инспекционни платформи, тунели, стълби и асансьори за апаратура. Турбините бяха динамомотори, които преобразуваха стремително носещата се пара в електроенергия. От тях електричеството преминаваше в главните теглещи мотори, общо двайсет и четири, надвиснали над турбините в две редици по дванайсет. Тези мотори на свой ред преобразуваха електроенергията в механична сила, привеждайки в движение големите извити и закачени на панти механизми, които в крайна сметка носеха катедралата по Пътя. Във всеки момент само десет от дванайсетте мотора от една редица работеха: резервните бездействаха, готови да започнат, ако се наложи един или няколко мотора да спрат работа, за да се ремонтират.

Самите механизми минаваха над тях — от моторите до стените от всяка страна. Проникваха в стените посредством херметически уплътнители, разположени точно по опорните точки на главните свързващи оси. Уплътнителите създаваха проблеми, както разбираше Грьолие: все падаха и трябваше да се заместват с нови. Но така или иначе механичното движение, генерирано в помещението “Двигателна сила”, трябваше да бъде предадено от другата страна на стените, във вакуума.

Над него, бавно като насън, свързващите оси се носеха напред-назад и нагоре-надолу на безупречно оркестрирани вълни, които започваха в предната част на помещението и вървяха назад. Сложно устройство от по-малки лостове и ексцентрици свързваше осите, синхронизирайки движението им. Висящи във въздуха мостчета между огромните метални бутала даваха възможност на работниците да смазват свръзките и да инспектират повредените места. Работата беше рискована: миг невнимание можеше да се окаже фатален.

И това съвсем не беше всичко около “Двигателна сила”. Там имаше какво ли още не, дори малка леярна, която работеше денонощно за осигуряването на резервни части. Най-големите компоненти се изработваха в “Крайпътни заводи”, но доставката им винаги отнемаше време. Занаятчиите от “Двигателна сила” се гордееха много със своята изобретателност, когато се налагаше нещо да бъде оправено за нула време или дадена част да бъде използвана за непривична за нея функция. Те знаеха, че катедралата трябва да продължи да се движи, каквото и да става. Никой не искаше нещо невъзможно от тях — достатъчно беше само да се движи с една трета от метъра в секунда. Човек можеше да пълзи по-бързо без особено затруднение. Важното беше не скоростта, а че катедралата не трябваше никога, при никакви обстоятелства да спира.

— Господин главен лекар, мога ли да ви помогна?

Грьолие проследи гласа до неговия източник: някой го гледаше от един от въздушните мостове отгоре. Мъжът беше със сивия комбинезон на “Двигателна сила” и стискаше перилото със скритите си в огромни ръкавици ръце. Скалпът на черепа му с форма на куршум изглеждаше синкав от наболата коса, а около яката си бе завързал мръсно шалче. Беше Глаур, един от майсторите на смяна.

— Би ли слязъл за малко?

Глаур се подчини незабавно, като прекоси мостчето и изчезна обратно в машината. Грьолие почукваше безцелно по покрития с метални пластини под, очаквайки появата на майстора на смяна.

— Нещо станало ли е, господин главен лекар? — попита той, щом пристигна.