Пропастта на опрощението

Но Востад вече бе минал стадия, когато бе възможно да бъде вразумен. Стигна до подпората и опита да се извие, за да я заобиколи, пренасяйки почти цялата си тежест от едната страна на тръбата. Грьолие го наблюдаваше, знаейки с вцепеняваща убеденост, че беглецът няма да се справи. Това би било трудно упражнение дори за млад, гъвкав мъж, а Востад не беше нито едното, нито другото. Сега се бе увил около преградата, единият му крак висеше встрани, а с другия опитваше да балансира, едната му ръка беше върху металната подпора, другата търсеше опипом най-близкото ребро от противоположната страна. Протегна се, за да достигне реброто, но при това движение се плъзна, краката му се отделиха от тръбата и той увисна с цялата си тежест на едната си ръка, докато другата вършееше безпомощно във въздуха.

— Стой неподвижно! — провикна се Грьолие. — Стой неподвижно и всичко ще се оправи. Можеш да се задържиш там, докато дойде помощ, стига да не мърдаш!

Един млад мъж в добра физическа форма можеше да се задържи там до идването на помощта, дори увиснал на една ръка. Но Востад беше дебел, отпуснат индивид, на когото никога досега не се беше налагало да използва мускулите си.

Главният лекар видя как ръката на беглеца се изплъзна от металната подпора. Востад полетя към пода на машинната зала и се пльосна върху него с тъп удар, почти заглушен от постоянния шум. Нямаше вик, нямаше шокирано хлъцване. Очите му бяха затворени, но от изражението на обърнатото му нагоре лице беше ясно, че смъртта е била мигновена.

Грьолие взе бастуна, закачи го върху свитата си ръка и заслиза по поредицата от стълби и площадки. Щом стигна в подножието на реактора, взе лекарската си чанта и отключи вратата. Когато стигна до Востад, петима-шестима от работниците на Глаур вече се бяха струпали около тялото. В последния момент се отказа да ги отпъжда. Нека гледат. Нека видят какво следва оттук нататък според Министерството на кръвните дела.

Главният лекар коленичи до Востад и отвори чантата си. От нея лъхна студ. Беше разделена на две отделения. В горното бяха пълните с червена течност спринцовки с високите дози, съвсем скоро взети от Министерството на кръвните дела. Имаха етикети, на който беше указана серумната група и вирусния щам. Една от тях беше предназначена за Востад и сега трябваше да отиде в нов дом.

Нави ръкава на диригента. Не усещаше ли съвсем слаб пулс? Това щеше да му улесни живота. Да се вземе кръв от мъртвец не беше лесна работа. Дори да беше току-що починал.

Бръкна във второто отделение с празните спринцовки. Взе една и я вдигна към светлината, символично.

— Господ е дал — произнесе Грьолие, като заби иглата на спринцовката в една от вените на Востад и започна да изтегля кръв от нея. — И понякога, за жалост, Господ взема.

Приключи едва след като напълни три спринцовки.

Грьолие заключи след себе си вратата към спиралното стълбище. Като се замислеше, приятно беше да се измъкнеш от агресивното спокойствие на машинната зала. Понякога му се струваше, че тя е катедрала в катедралата, със свои неписани правила. Той можеше да контролира хората, но тук долу, сред машините, не беше в стихията си. Беше се постарал да направи възможно най-доброто в случая с Востад, но всички знаеха, че беше дошъл да влее, а не да вземе кръв.

Преди да се качи по-нататък, той спря до един от пунктовете за говорене и извика екип от Министерството на кръвните дела, за да се погрижи за тялото. Щеше да му се наложи да отговаря на въпроси по-късно, но не беше нищо, заради което да загуби съня си.

Главният лекар мина през главната зала, на път към Клоктауър. Беше избрал по-дългия път дотам, тъй като не бързаше особено да се види с Куейч след претърпяното поражение. Освен това имаше навика да прави поне една обиколка на залата, преди да продължи нагоре или надолу. Това беше най-голямото отворено пространство на катедралата и единственото — освен машинната зала — където можеше да се избави от леката клаустрофобия, която го обземаше във всяка друга част на движещата се структура.

Залата беше преправяна и разширявана неведнъж, докато катедралата беше достигнала сегашните си размери. Почти нищо от тази история не беше очевидно за непредубеденото око сега, но тъй като беше свидетел на повечето промени, Грьолие виждаше неща, които другите най-често пропускаха. Той забелязваше леките белези по местата, където вътрешните стени бяха местени. Виждаше дирята, оставена от първоначалния, значително по-нисък таван. Бяха минали трийсет-четирийсет години от поставянето на новия — това беше гигантско усилие в безвъздушната среда на Хела, особено като се имаше предвид, че в старото пространство през цялото време имаше хора, а катедралата не беше преустановила движението си и за миг. Въпреки всичко хорът не бе пропуснал да изпее нито една нота по време на целия ремонт, а смъртните случаи сред строителните работници бяха търпимо малко.