Пропастта на опрощението

Грьолие поспря пред един от прозорците с витражи от дясната страна на катедралата, който се издигаше на няколко десетки метра над него. Бяха оформени посредством серия разделени каменни арки, като на самия връх прозорецът беше розов. Архитектурният скелет на катедралата, теглителните механизми и външната облицовка по необходимост се състояха в голяма степен от метал, докато интериорът беше покрит с тънък пласт декоративна зидария. Част от нея беше изпълнена с местни минерали, от Хела, но останалото — фините светлокафяви камъни и чувственият бяло-розов мрамор — беше внесено от ултрите. Говореше се, че някои от камъните били даже от катедрали на Земята. Грьолие не вярваше особено в това. Според него много по-вероятно беше да са взети от най-близкия подходящ астероид. Същото се отнасяше за светите реликви, скътани в осветени от свещи ниши, край които минаваше при обиколката си. Можеше само да се гадае колко са стари в действителност, дали са изработени ръчно от средновековни занаятчии или са продукт на някоя заводска нанопещ.

Независимо какъв беше произходът на обрамчващите го каменни изделия обаче, прозорецът с витражите беше наистина красив. При подходяща светлина той не само сияеше със собственото си величие, но го предаваше на всички и всичко в залата. Подробностите на прозореца нямаха почти никакво значение — щеше да бъде красиво дори ако отделните елементи на цветното, непропускащо вакуума стъкло бяха подредени в произволни шарки — но главният лекар обръщаше особено внимание на изображенията. Те се променяха от време на време, следвайки предписанията на самия Куейч. Когато на Грьолие му беше трудно да разчете директно човека (а това се случваше все по-често), прозорците даваха възможност да се надникне в менталното състояние на Куейч.

Когато за последен път му беше обърнал внимание, акцентът на този прозорец падаше върху Халдора — газовият гигант беше изобразен от водовъртеж от парчета стъкло в охра и светлокафяво. Планетата се открояваше на син фон, осеян с жълтите точки на заобикалящите я звезди. На преден план се виждаше скалист пейзаж, предаден с контрастиращи стъкълца в бяло и черно, в чийто център изпъкваше златната форма на катастрофиралия кораб, паркиран сред големи канари. Самият Куейч беше изобразен извън кораба, с дълги одежди и брада, коленичил на земята и вдигнал умолително ръка към небето. Грьолие си спомняше, че преди това прозорецът изобразяваше самата катедрала, спускаща се по зигзагообразния наклон на Дяволската стълба. За всички това беше просто мъничък, мятан от бурята платноход, следван от останалите катедрали, докато от небето към тях се взираше леко по-малко изображение на Халдора.

Не беше сигурен, но доколкото си спомняше, преди това витражите представяха по-скромен вариант на темата за катастрофиралия кораб.

Изображенията, които се виждаха сега на прозореца, бяха достатъчно ясни, но беше по-трудно да се определи значението им за Куейч. Най-отгоре, на самия розов прозорец, се виждаше познатото, разделено на ивици лице на Халдора. Надолу следваха два-три метра осветено от звездите небе, издържано във всички нюанси от тъмносиньо до златно, благодарение на изкусното оцветяване на стъклата. Нататък, заемайки по-голямата част от височината на прозореца, се издигаше впечатляваща катедрала, клатушкащ се ансамбъл от шпилове и подпори, а перспективните линии даваха ясно да се разбере, че катедралата се намира точно под Халдора. Дотук всичко беше наред: смисълът на една катедрала беше да се намира точно под газовия гигант, както беше изобразено. Но катедралата от прозореца очевидно беше по-голяма от всички, които пътуваха до този момент по Неизменния път. Тя всъщност беше истинска цитадела. И, освен ако Грьолие не се заблуждаваше, катедралата бе изобразена като израстък от скалистия пейзаж, сякаш имаше основи, а не двигателни механизми. Не се забелязваше и следа от Неизменния път.

Прозорецът го озадачи. Куейч подбираше съдържанието на витражите и обикновено изображенията бяха съвсем буквални. Дори да бяха преувеличени, дори да съдържаха елемент на нереалност (като например Куейч извън кораба без скафандър), сцените обикновено имаха поне някаква повърхностна връзка с действителни събития. Обаче онова, което виждаше сега на прозореца, изглеждаше тревожно метафорично. На Грьолие само това му липсваше — Куейч да възприеме метафоричен начин на мислене и изразяване. Но какъв друг извод можеше да се направи от голямата, построена на твърда земя катедрала? Може би символизираше стабилната, неподвижна природа на вярата на Куейч? “Чудесно — рече си главният лекар. — Мислиш си, че сега си в състояние да разчиташ ума му, но какво ще правиш, ако посланията му станат още по-мъгляви?”

Поклати глава и продължи нататък. Прекоси цялата лява страна на катедралата, но не видя повече странности по прозорците. Поне това беше успокояващо. Може би новото изображение щеше да се окаже временно умопомрачение и животът щеше да продължи по нормалния си начин.