Пропастта на опрощението

Грьолие се озова в предната част на катедралата, в сянката на черния прозорец. Частите на стъклото бяха невидими, успяваше да различи единствено призрачните арки и колони на поддържащата зидария. Рисунката на този прозорец несъмнено беше променена, откакто го беше виждал за последен път.

Върна се към дясната страна и измина покрай нея половината от дължината на катедралата, докато стигна до основата на Клоктауър.

— Не мога да го отлагам повече — рече си той.

В това време пътуващата в кервана Рашмика счупи вече разхлабения печат на писмото. Хартията се разгъна. Беше качествена, дебела, с кремав цвят, по-хубава от онази, която беше виждала в полупустинните земи. Върху нея, с четлив, но наивен почерк, бе написано следното послание:

Скъпа Рашмика,

Много съжалявам, че толкова дълго не съм се обаждал. Чух името ти в излъчената от Вигридските земи емисия, в която съобщиха, че си избягала от къщи. Имам чувството, че си го направила заради мен, опитвайки да разбереш какво се е случило с мен след последното ми писмо. Когато разбрах, че един керван се приближава към Пътя, керван, до който вече би могла да си се добрала с нечия помощ, бях сигурен, че си в него. Направих някои проучвания и научих имената на пасажерите, затова сега ти пиша това писмо.

Предполагам колко странно ти се струва, че толкова дълго не съм писал нито на теб, нито на някой друг от семейството. Но нещата вече са различни и нямаше да е редно да го правя. Твоите думи бяха верни. Те не казаха истината в началото и ми преляха от кръвта на първосвещеника още щом пристигнах на Пътя. Сигурен съм, че си го разбрала по писмата, които ви изпращах. В началото бях разгневен, но сега знам, че всичко е за добро. Стореното е сторено, а ако бяха честни, нямаше да се случи по този начин. Трябваше да излъжат в името на по-доброто развитие на нещата. Сега съм щастлив, по-щастлив откогато и да било. Открих дълга в живота, нещо по-голямо от мен самия. Чувствам любовта на първосвещеника и любовта на Създателя. Не очаквам да разбереш или харесаш това, Рашмика. Затова престанах да ви пиша. Не исках да лъжа, но и не исках да нараня никого. По-добре беше да не казвам нищо.

Много мило и смело от твоя страна да тръгнеш да ме търсиш. Това означава за мен повече, отколкото можеш да си представиш. Но сега трябва да се прибереш у дома, преди да съм те наранил още повече. Направи го заради мен: прибери се вкъщи, в полупустинните земи, и кажи на всички, че съм щастлив и ги обичам. Страшно ми липсват, но не съжалявам за това, което направих. Моля те! Нали ще го направиш заради мен? И приеми и предай любовта ми. Запомни ме такъв, какъвто бях, като твоя брат, а не такъв, какъвто съм станал. Така е най-добре.

С обич,

твой брат Харбин Елс.

Рашмика прочете писмото още веднъж, търсейки някакъв скрит смисъл, и след това го остави. Затвори го, но печатът вече не беше в състояние да задържи двата края заедно.