Пропастта на опрощението

С разума си Куейч знаеше, че вярата му е свързана с вируса в кръвта му. Но знаеше също така, че е бил спасен в резултат на едно наистина чудотворно събитие. Телеметричните записи от “Доминатрикс” не оставяха място за съмнение: сигналът му за бедствие беше приет единствено защото за частица от секундата Халдора беше прекратил съществуването си. В отговор на този сигнал корабът се беше спуснал към Хела, за да го спаси, преди да е останал без въздух.

Корабът бе изпълнил дълга си, като бе развил максимална скорост, за да стигне до луната колкото се може по-скоро. Ограниченията в скоростта, които щяха да се включат, ако на борда му се намираше Куейч, в този случай бяха пренебрегнати. Несъвършеният разум на “Доминатрикс” обаче беше пропуснал да се съобрази с присъствието на Моруина.

Когато Куейч се качи на кораба, специалният костюм го посрещна с мълчание. По-късно, в отчаянието си — част от него вече знаеше, че Моруина е мъртва — той сряза дебелия метал на костюма. Пъхна ръцете си през отворите и дълго гали наподобяващата безформена червена каша ужасия в него, и от очите му се стичаха сълзи, докато тя изтичаше между пръстите му.

Дори металните части на главата й бяха пресовани.

Така Куейч остана жив, но на ужасна цена. В този момент възможностите му за избор бяха съвсем елементарни. Можеше да намери начин да се отърве от вярата си, някаква пречистваща терапия, която да изхвърли всяка следа от вируса от кръвта му. После щеше да се наложи да открие рационално, светско обяснение на случилото се. И да приеме, че макар той самият да е бил спасен от нещо, приличащо на чудо, Моруина, единствената жена, която беше обичал истински, си беше отишла завинаги, за да може да живее той.

Другият избор — пътят, който в крайна сметка бе предпочел — беше на приемането. Да се отдаде на вярата, да признае чудото. В този случай присъствието на вируса беше просто катализатор. Той го насочи към вярата, позволи му да усети Свещеното присъствие. Но на Хела, с изтичането на времето, изпита много по-дълбоки и по-силни емоции от всичко, което беше причинявал до този момент вирусът. Възможно ли беше той да го е направил по-възприемчив към всичко, което вече съществуваше там, и колкото и изкуствен да е, да му е позволил да се настрои към един реален, макар и слаб сигнал?

Ако случаят беше такъв, тогава всичко имаше своето значение. Мостът означаваше нещо. Куейч бе станал свидетел на чудо, беше помолил горещо да бъде спасен и молбата му беше изпълнена. А смъртта на Моруина трябва да имаше някаква необяснима, но в крайна сметка благотворна функция в по-големия план, от който той самият бе само една миниатюрна, тиктакаща, едва осъзната частица.

— Трябва да остана тук — бе казал той на Грьолие. — Трябва да остана на Хела, докато разбера отговора. Докато ми бъде разкрит.

Точно така каза: “докато ми бъде разкрит”.

Главният лекар се беше усмихнал.

— Не можеш да останеш тук.

— Ще намеря начин.

— Тя няма да ти позволи.

Но тогава Куейч му направи предложение, което му беше много трудно да откаже. Кралица Жасмина бе непредсказуема господарка. Промените в настроението й, дори след толкова години служба, си оставаха загадка за него. Отношението му към нея се характеризираше с голям страх и неодобрение.

— Рано или късно ще й паднеш в ръцете — каза Куейч. — Тя е ултра. Не можеш да я разбереш, не можеш да се досетиш какво ще направи. За нея ти си просто мебел. Задоволяваш някаква нужда, но винаги можеш да бъде заменен с някой друг. Виж мен обаче — аз съм човек като теб, отлъчен от обществото. Тя самата също го каза: двамата с теб имаме много общи неща.

— По-малко, отколкото си мислиш.

— Не е нужно да се боготворим един друг — настоя Куейч. — Достатъчно е просто да работим заедно.

— И какво ще ми даде това?

— Първо, аз няма да й издам твоята малка тайна. О, знам всичко за това. То беше едно от последните неща, които откри Моруина, преди Жасмина да я напъха в специалния костюм.

Грьолие го изгледа внимателно.

— Не знам за какво говориш.

— Говоря за фабриката за тела, за малкия ти проблем с търсенето и предлагането. Тук не става въпрос единствено за ненаситната жажда на Жасмина за все нови и нови тела, нали? Ти също имаш какво да кажеш във връзка с тяхното използване. Харесваш ги малки, недоразвити. Вадиш ги от цистерните им, преди да са достигнали зрелост, понякога дори преди да са достигнали детска възраст, и правиш разни неща с тях. Лоши, гадни неща. После ги връщаш в цистерната и заявяваш, че не са жизнеспособни.

— Те нямат съзнание — отвърна Грьолие, сякаш това извиняваше действията му. — Във всеки случай, какво точно предлагаш… Това изнудване ли е?

— Не, просто стимул. Помогни ми да се отърва от Жасмина, помогни ми и за някои други неща, и аз ще се погрижа никой никога да не разбере за фабриката.

Главният лекар попита едва чуто:

— А как ще задоволявам нуждите си?

— Ще измислим нещо, ако това е нужно, за да те задържа да работиш за мен.

— Защо да предпочета теб за свой господар вместо Жасмина?

— Разликата е, че аз не си падам по убийствата. Помисли върху това.