Пропастта на опрощението

И един ден, през втората или третата година, Куейч осъзна нещо изключително важно: че трябва да стане свидетел на друго изчезване.

— Ако се случи отново, трябва да го видя — заяви той.

— А ако се случи отново — без определена причина — ще разбереш, че не е било чудо — каза Грьолие.

— Не — отговори натъртено Куейч. — Ако се случи два пъти, ще знам, че Господ е пожелал да ми го покаже поради някаква причина, за да е сигурен, че в ума ми няма да има и сянка на съмнение дали такова нещо се е случило и преди.

Грьолие реши да говори в същия дух.

— Но нали разполагаш с телеметрията от “Доминатрикс”. Тя потвърждава, че Халдора е изчезнал. Това не ти ли стига?

Куейч показа отношението си с едно махване на ръката.

— Цифри в електронни регистри. Не съм го видял с очите си. Това означава нещо за мен.

— В такъв случай ще трябва да наблюдаваш Халдора вечно. — Тук Грьолие побърза да се коригира: — Искам да кажа, докато изчезне отново. Но за колко време е изчезнал последния път? За по-малко от секунда. По-кратко от премигване на клепачите. Ами ако го пропуснеш?

— Ще се постарая да не го пропускам.

Халдора даже не се вижда по половин година — отбеляза Грьолие, като направи широк жест с ръка над главата. — Той се издига и слиза надолу.

— Само ако не го следваш. Ние обиколихме Хела за по-малко от три месеца първия път и за по-малко от два при втория опит. Още по-лесно би било да пътуваме бавно, в крак с Халдора. Една трета от метъра за секунда, нищо повече не се иска. Придържай се към тази скорост, не се отдалечавай от екватора, и Халдора ще бъде винаги над главата ти. Само пейзажът ще се променя.

Грьолие поклати невярващо глава.

— Вече си обмислил всичко.

— Не беше трудно. Ще свържа ровърите и ще направя пътуваща наблюдателна платформа.

— Ами спането? Ами премигването?

— Ти си лекар — отвърна Куейч. — Ти трябва да намериш начина.

И той направи точно това. Сънят можеше да бъде прогонен с лекарства и неврохирургия, съчетани с малко диализа за отмиване на отровите от умората. Погрижи се също и за мигането.

— Иронично е наистина — отбеляза Грьолие. — Тя те беше заплашила точно с това като те напъха в специалния костюм: никакъв сън и непроменяща се гледка към реалността. Но сега ти го приветстваш.

— Нещата се променят — заяви Куейч.

Сега, докато стоеше в мансардата, годините изчезнаха. За Грьолие времето беше минало като серия моментни снимки, защото го размразяваха само когато Куейч имаше незабавна нужда от него. Той си спомняше първата такава бавна обиколка в ритъма на Халдора с привързани като сал един към друг ровъри. Една-две години по-късно пристигна друг кораб: още ултри, привлечени от слабия проблясък на енергия от умиращия “Гностично възкачване”. Бяха любопитни и естествено — предпазливи. Оставиха кораба си на безопасно разстояние и изпратиха емисари на малки кораби. Куейч купи от тях резервни части и услуги в замяна на скътлърови реликви.

Едно-две десетилетия по-късно, в резултат на търговската размяна с първия кораб, пристигна втори. И неговият екипаж беше също толкова бдителен и също толкова готов да търгува. Скътлъровите реликви бяха точно това, което се търсеше на пазара. И този път корабът беше готов да предложи не само резервни компоненти: в трюмовете си имаше замразени пасажери, емигранти от някаква колония, за която нито Куейч, нито Грьолие беше чувал. Загадката на Хела — слуховете за чудото — ги бяха привлекли да прекосят светлинните години дотук.

Така Куейч се сдоби с първите си ученици и последователи.

Пристигаха хиляди други хора. Десетки хиляди, които се превърнаха в стотици хиляди. За ултрите Хела се беше превърнала в доходна спирка в крехката мрежа на междузвездната търговия. Старите търговски центрове вече не влизаха в сметката, опустошени от войни и чума. А напоследък, както изглежда, дори от нещо още по-лошо. Трудно можеше да се каже какво точно: сега много малко кораби от тези места стигаха до Хела. А когато все пак стигаха, донасяха объркани истории за някакви неща, които се появявали от междузвездното пространство, свирепи механични неща, неумолими и стари, които стривали на прах светове, тъпчели се с органичен живот, но самите те не били по-живи от часовници или планетарии. Сега хората идваха на Хела не само да станат свидетели на чудотворните изчезвания, но и защото вярваха, че живеят в края на времената и луната е кулминационна точка, място за финално поклонничество.