Пропастта на опрощението

Ултрите ги пренасяха като платен товар в корабите си и се преструваха, че не се интересуват от местното положение освен във връзка с търговията. За някои това вероятно беше вярно, но Грьолие познаваше ултрите по-добре от повечето хора и смяташе, че напоследък е видял нещо в очите им — страх, който не бе свързан с възможностите за печалба, а със собственото им оцеляване. Очевидно, те също бяха видели това-онова. Може би бяха успели да хвърлят само бегъл поглед на нещо: фантоми, дебнещи около граничните линии на човешкото пространство. Несъмнено години наред не бяха обръщали внимание на тези “пътнически бабини деветини”, но сега, когато от основните колонии вече не идваха никакви вести, те бяха започнали да се питат какво става.

Сега на Хела имаше ултри. Според търговското законодателство техните лайтхъгъри нямаха право да се приближават нито до Халдора, нито до населената му луна. Паркираха, събрани на рояк в края на системата, и изпращаха по-малки совалки до Хела. Представители на църквите инспектираха тези совалки, за да се уверят, че не носят записваща или сканираща апаратура, предназначена за Халдора. Това беше най-вече жест, който можеше лесно да бъде заобиколен, но ултрите бяха изненадващо отстъпчиви. Бяха склонни да играят според правилата, защото имаха нужда от този бизнес.

Куейч довършваше сделката си с един ултра, когато Грьолие пристигна в мансардата.

— Благодаря ви за времето, капитане — рече Куейч и призрачният му глас се издигна на спирали от животоподдържащата кушетка.

— Съжалявам, че не успяхме да се споразумеем — отвърна ултрата. — Но вие разбирате, че сигурността на моя кораб трябва да е първият ми приоритет. Всички знаем какво се случи с “Гностично възкачване”.

Куейч разпери кокалестите си пръсти в изпълнен със симпатия жест.

— Ужасна работа. Имах късмет, че оцелях.

— И ние така предположихме.

Кушетката се обърна леко към Грьолие.

— Господин главен лекар… представям ви капитан Баският от лайтхъгъра “Невяста на вятъра”.

Грьолие наклони учтиво глава към новия гост на Куейч. Той не беше толкова краен като някои от ултрите, които бе срещал, но изглеждаше все така странно и обезпокояващо според човешките стандарти. Беше изключително слаб и безцветен, като някое изсушено старо насекомо, поддържан прав в кървавочервена скелетна опора, украсена със сребърни лилии. Един много голям молец придружаваше ултрата, пърхаше пред лицето му и му вееше като ветрило.

— За мен е удоволствие — каза Грьолие и остави лекарската чанта с пълните с кръв спринцовки. — Надявам се, че прекарахте добре на Хела.

— Посещението ни беше плодотворно, господин главен лекар. Нямаше как да удовлетворим последното желание на първосвещеника Куейч, но във всяко друго отношение, струва ми се, и двете страни сме доволни от съвместната си работа.

— А другата дреболия, която обсъждахме? — осведоми се Куейч.

— Фаталните случаи сред замразените пасажери ли? Да, имаме двайсет и няколко случая на мозъчна смърт. В по-добри времена щеше да има шанс да възстановим нервната им структура с подходящата медицинска намеса. Но сега това вече е невъзможно.

— Ще бъдем щастливи да ви освободим от грижата за тях — намеси се Грьолие. — Така ще се освободят места за нови желаещи да бъдат замразени.

Ултрата перна лекичко молеца, за да го прогони от устните си.

— Имате някакъв специален начин да ги използвате ли?

— Главният лекар проявява интерес към техните случаи — побърза да поясни Куейч, за да не даде възможност на Грьолие да отговори. — Той си пада по експерименталните процедури за възстановяване на неврони, нали, Грьолие? — Отклони остро поглед, без да изчака отговора му. — А сега, капитане, имате ли нужда от специална помощ, за да се върнете на кораба си?

— Не, доколкото знам, благодаря.

Главният лекар погледна през източния прозорец на мансардата. На другия край на разделения на резки покрив на главната зала имаше площадка за приземяване, на която беше паркирана малка совалка, с ярък жълто-зелен цвят като насекомо-пръчица.

— Връщайте се по живо, по здраво в рояка за паркиране, капитане. Очакваме да получим злочестите жертви на ковчезите за замразяване. И с радост бих търгувал отново с вас.

Капитанът се обърна, за да излезе, но спря в последния момент. Едва сега беше забелязал специалния метален костюм. Той стоеше неизменно в ъгъла на стаята като мълчалив гост. Капитанът се загледа в него, докато молецът направи няколко обиколки около главата му, после продължи по пътя си. Може би нямаше представа какво ужасно значение има за Куейч последното място, където се бе намирала Моруина, нито че то му напомня постоянно какво му бе струвало първото изчезване.

Грьолие изчака, докато се увери, че ултрата няма да се върне.

— За какво ставаше дума? — попита той. — От какво се отказа той, предпочитайки “сигурността на своя кораб”?

— Обичайните преговори — отвърна Куейч така, сякаш въпросът не заслужава вниманието му. — Смятай се за късметлия, че ще получиш каквото искаш. А сега — Кръвните дела, а? Как мина?

— Чакай малко.