Пропастта на опрощението

— Добре. Имам нужда да се чувствам така. Предстоят проблеми, Грьолие. Очакват се големи ледовалежи в Гулвейг Рейндж, които ще блокират Пътя. На нас ще се падне да ги разчистваме, както винаги. Но се притеснявам, че дори Божият огън няма да ни помогне да не изостанем от Халдора.

— Ще наваксаме. Винаги го правим.

— Може да се наложи да приложим драстични мерки, ако забавянето стане неприемливо голямо. В “Двигателна сила” трябва да са готови за изпълнението на това, което ще поискам от тях… дори да е немислимо. — Кушетката се наклони отново на една страна, отражението й се пречупи и придоби нови форми в бавно движещите се огледала. Бяха разположени така, че да насочват светлината от Халдора към зрителното поле на Куейч: където и да седеше, той виждаше света със своите очи. — Немислимо, Грьолие — натърти той. — Знаеш какво имам предвид под това, нали?

— Така мисля — отвърна главният лекар.

И си помисли за кръв и мостове. Помисли си също така за момичето, което водеше към катедралата, и се запита дали — евентуално — не е задействал нещо, което вече не е в състояние да спре.

“Но той няма да го направи — помисли си Грьолие. — Той е побъркан, несъмнено, но не чак толкова. Не чак толкова, че да поведе “Лейди Моруина” по моста, над Пропастта на опрощението.”

ОСЕМНАЙСЕТ

Арарат, 2675 година

Картата за вътрешното разположение на “Носталгия по безкрая” представляваше дълъг свитък отпусната, пожълтяла хартия, задържан в единия край от ножа на Блъд, а в другия — от тежкия сребърен шлем, който Полфри бе открил сред железарията. Свитъкът беше покрит с гъста мрежа нанесени с молив и мастило линии. На места те бяха трити и нанасяни отново толкова пъти, че хартията бе придобила полупрозрачността на животинска кожа.

— Това ли е най-доброто, с което разполагаме? — попита Блъд.

— По-добро е от нищо — отвърна Антоанет. — Правим най-доброто, на което сме способни, с доста ограничените си ресурси.

— Добре. — Прасето беше чуло тези думи поне сто пъти през последната седмица. — И какво ни казва тя?

— Казва ни, че имаме проблем. Разпита ли Полфри?

— Не. Скорп се погрижи за това.

Антоанет докосна бижутата, натрупани по ушните й миди.

— Аз също поговорих с него. Исках да опипам почвата. Както се оказва, практически всички от поддръжката на трюма са убедени, че Капитанът променя обичайните си начини да се появява.

— Е и?

— Сега, след като разгледахме последните му десетина появи, започвам да мисля, че са прави.

Блъд премигна срещу картата. Очите му почти не бяха в състояние да различат пушечносивите следи от молив на слабата светлина в конферентната зала. Картите не бяха измежду силните му страни, дори през дните, когато бе действал под ръководството на Скорпион в Казъм Сити. Там това нямаше почти никакво значение. Мотото, от което Блъд се ръководеше, винаги беше съвсем просто: ако имаш нужда от карта, за да се придвижиш из дадения квартал, значи вече имаш проблем.

Но тази карта беше важна. Тя изобразяваше “Носталгия по безкрая”, морския шпил, в който седяха в момента. Корабът представляваше заострен конус от сплетени хоризонтални и вертикални линии, обелиск, гравиран с пълзящи, взаимносвързани йероглифи. Линиите обозначаваха етажните нива, свързващите шахти и основните вътрешни подразделения. Огромните складове и хангари на кораба представляваха неотбелязани празнини в диаграмата.

Корабът беше висок четири километра, така че на картата нямаше място за подробности от човешки мащаб. Отделните помещения обикновено изобщо не бяха отбелязани, освен ако нямаха стратегическо значение. В повечето случаи картографирането им беше безсмислено упражнение. Бавните процеси на вътрешна реорганизация на “Носталгия по безкрая” — изцяло извън контрола на хората — правеше тези усилия почти безполезни до няколко години.

Имаше и други усложнения. Високите нива бяха добре обозначени. Екипите се движеха винаги в тях и постоянното човешко присъствие явно разубеждаваше кораба да се трансформира прекалено много. Но ниските нива, особено намиращите се под морското равнище, съвсем не бяха така посещавани. Екипите слизаха там само когато се налагаше, и обикновено откриваха, че интериорът изобщо не отговаря на очакванията им. А природата на трансформираните части на кораба — изкривени според придирчивите биологични архетипове — беше такава, че трудно се поддаваше на точно картографиране. Блъд беше слизал до някои от най-сериозно деформираните зони на дълбоките корабни етажи. Преживяването беше като при изследване на някаква кошмарна пещерна система.