Пропастта на опрощението

Ако не друго, поне гледката допадаше на Грьолие. Стаята на Куейч, която се извисяваше на двеста метра над повърхността на Хела, представляваше мансарда на самия връх на кулата Клоктауър. Оттук човек виждаше почти двайсет километра от Пътя във всички посоки и пръснатите като украшения по него катедрали. Само няколко от тях бяха напред, а намиращите се отзад се губеха зад хоризонта. Върховете на далечните шпилове проблясваха с неестествената яснота, която придобиваше всичко във вакуум, и създаваше зрителната илюзия, че са много по-близо, отколкото бяха в действителност. Грьолие си напомни, че някои от тези шпилове отстоят всъщност на почти четирийсет километра. Щяха да им бъдат нужни трийсетина часа да стигнат до мястото, на което се намираше в момента “Лейди Моруина”, т.е. по-голямата част от деня на Хела. А няколко от катедралите бяха толкова назад, че дори шпиловете им не се виждаха.

Мансардата беше шестоъгълна, с високи бронирани прозорци на всяка стена. Процепите на металните жалузи бяха готови да се наклонят в нужната позиция при дадена от Куейч команда, за да блокират светлината от всички посоки. Засега помещението беше напълно осветено, като върху всеки предмет и човек в него падаха по-тъмни и по-светли ивици. Имаше много огледала, подредени по пиедестали на грижливо подбрани места. Щом влезе, Грьолие видя собственото си отражение, идващо от хиляди посоки.

Остави бастуна си в дървената стойка край вратата.

В стаята имаше още двама души. Куейч, както обикновено, беше настанен в чудноватото заграждение на кушетката си с животоподдържаща медицинска апаратура. Той беше съсухрено, призрачно човече, което изглеждаше по-нереално на дневна светлина, отколкото в полумрака, царящ в мансардата. Носеше огромни черни очила, които подчертаваха болезнената бледност и слабост на лицето му. Кушетката издаваше замислени хъмкания, пощраквания и гукания и от време на време вливаше доза от някакво лекарство в своя клиент. По-голямата част от отвратителните медицински съоръжения бяха скрити под аленото одеяло, покрило Куейч до гърдите, но понякога се забелязваше пулсация по една или друга от тръбичките, които влизаха в ръцете и в основата на черепа му: по тях преминаваше нещо с химическо зелен или електриковосин цвят, което не можеше да бъде объркано с кръв. Нямаше здрав вид. И в този случай видът не беше измамен.

Грьолие си припомни, че Куейч изглежда така от десетилетия. Той беше много стар и използваше всички терапии за удължаване на живота, с които разполагаха, изцеждайки ги до краен предел. Но този предел изглеждаше винаги недостижим. Смъртта сякаш беше праг, който той нямаше енергията да прекоси.

И двамата бяха приблизително на една и съща биологична възраст, когато служеха под командването на Жасмина на борда на “Гностично възкачване”. Сега Куейч беше много по-стар, тъй като беше преживял цели сто и дванайсет години планетарно време. Затова пък Грьолие беше преживял само трийсет. Споразумението помежду им беше съвсем просто и изключително изгодно за него.

Не те харесвам — беше заявил Куейч още на борда на “Гностично възкачване”. — Ако вече не е станало ясно.

— Мисля, че разбрах посланието — беше отговорил главният лекар.

— Но имам нужда от теб. Ти ще ми бъдеш от полза. Не искам да умра тук. Не точно сега.

— Ами Жасмина?

— Сигурен съм, че ще измислиш нещо. Все пак тя разчита на теб за своите клонирани двойници.

Това се беше случило малко след спасяването на Куейч от моста на Хела. Веднага щом получи информация за структурата, Жасмина обърна “Гностично възкачване”, влезе с него в системата Писциум 107 и увисна в орбитата на Хела. На повърхността нямаше повече скрити капани: направените по-късно проучвания изясниха, че Куейч е задействал единствените три автоматични часови на цялата луна, монтирани там и изоставени преди повече от век от някой предишен и вече забравен откривател на моста.

Само дето това не беше съвсем вярно. Имаше още един часови, но единствено Куейч знаеше за него.

Поразен от видяното и зашеметен от случилото се с него — чудотворната природа на спасяването му, съчетана мъчително с ужаса от загубата на Моруина, — Куейч беше полудял. Така поне смяташе главният лекар и нищо през следващите сто и дванайсет години не беше успяло да промени мнението му. Като имаше предвид случилото се и променящото възприятията присъствие на вируса в кръвта на Куейч, Грьолие мислеше, че той се е отървал само с лека форма на обезумяване. Все още имаше представа за реалността, все още разбираше — при това със забележителен усет за манипулативност — какво става около него. Но виждаше света през набожен воал. Беше се превърнал в светец.