Пропастта на опрощението

Сега поне го очакваше надпревара, за каквато си заслужаваше да се положат усилия. Крайният резултат пак щеше да бъде същият: щеше да притисне мъжа до стената, без да му даде възможност да се измъкне. Достатъчно бе да го докосне с бастуна и той щеше да се превърне в мек пластилин в ръцете на Грьолие. Оставаше проблемът със свалянето му по стълбата, разбира се, но някой от хората на Глаур щеше да му помогне.

Главният лекар се изкачи на следващото ниво. Този мост беше с по-малък диаметър от долните два. Имаше само още едно ниво, около самия връх на реактора, до който се стигаше по леко наклонена плоскост. Сега Востад се движеше точно по нея.

— Там горе няма нищо за теб — обади се Грьолие. — Обърни се веднага и ще забравим за всичко това.

Как не. Но и Востад не беше в състояние, в което можеш да се разбереш с него. Той стигна до върха и отдели един миг, за да погледне назад към своя преследвач. Пухкави ръце, лице на малоумен. Главният лекар вече беше сигурен, че той е в ръцете му, не че досега беше имал някакви съмнения по въпроса.

— Остави ме — извика Востад. — Остави ме, проклет таласъм!

— Ей сега — отвърна с търпелива усмивка Грьолие.

Чукна с бастуна си по перилото и започна да се изкачва по наклонената платформа.

— Няма да ти се дам — заяви Востад. — Писна ми. Прекалено много лоши сънища.

— Хайде де. Едно боцване и всичко ще свърши.

Востад сграбчи една от сребърните тръби за парата, излизаща от горния край на купола на реактора и обви ръце и крака около нея. Започна да лази с мъка нагоре, захващайки се за металните ребра. В напредването му нямаше нищо грациозно, но все пак беше методично и стабилно. “Планирал ли го е?” — запита се Грьолие. Грешка от негова страна беше да забрави за тръбите за пара.

Но къде щеше да отиде в крайна сметка? Тръбите щяха да го отведат обратно в залата, към турбините и моторите. Това можеше само да забави преследването, но не и да промени крайния му изход.

Грьолие се протегна към върха на реактора. Востад беше само на около метър над главата му. Главният лекар повдигна бастуна, опитвайки се да удари по подметките на беглеца. Не се получи, Востад се беше изкачил прекалено високо. Грьолие завъртя дръжката на бастуна с още четвърт оборот, за да увеличи възможностите му за зашеметяване, и докосна с него тръбата. Востад изскимтя, но продължи да се катери. Още четвърт оборот на бастуна: максималният му заряд, смъртоносен на близка дистанция. Допря края на бастуна до метала и видя как Востад прегърна конвулсивно тръбата. Стисна силно зъби, изохка, но успя да се задържи.

Грьолие отпусна бастуна — зарядът му се бе изчерпал. Изведнъж се оказа, че нещата не се развиват съвсем според очакванията му.

— Къде отиваш? — попита игриво той. — Слизай веднага, преди да си се наранил.

Востад не отговори, просто продължи да пълзи нагоре.

— Ще се нараниш — настоя главният лекар.

Беглецът бе достигнал точката, където тръбата се извиваше до хоризонтално положение и пресичаше залата към комплекса с турбините. Грьолие беше очаквал, че ще спре, щом стигне до извивката под прав ъгъл. Востад обаче се извъртя така, че да успее да легне върху тръбата, все така обвил крака и ръце около нея. Сега беше на трийсет метра от земята.

Сцената започваше да привлича публика. Десетина от хората на Глаур се бяха събрали в залата долу и наблюдаваха разиграващия се над главите им спектакъл. Други бяха преустановили работата си сред свързващите оси.

— Това е работа на Клоктауър — извика предупредително Грьолие. — Връщайте се към задачите си.

Работниците се пръснаха, но главният лекар усещаше, че повечето от тях продължават да държат под око ставащото. Нима ситуацията бе стигнала дотам, че да се налага да търси помощ от Министерството на кръвните дела? Надяваше се, че не; въпрос на лична гордост беше, че винаги сам се грижеше за домашните визити при повикване. В случая с Востад обаче нещата се бяха объркали.

Диригентът на хора беше изминал десетина метра от хоризонталната част на тръбата и бе излязъл от периметъра на реактора. Сега под него имаше само гол под. Дори при намалената гравитация на Хела, падането от трийсет метра върху твърда повърхност не оставяше почти никакви шансове за оцеляване.

Главният лекар погледна напред. Тръбата висеше от тавана на тънки метални ивици, прикрепени на равни интервали към широки захващащи пръстени. Най-близката такава ивица се намираше на около пет метра пред Востад. Нямаше начин да я заобиколи.

— Добре — обади се Грьолие, като повиши глас, за да надвика шума от машините. — Показа какво мислиш. Всички се посмяхме. Сега се обърни, върни се и ще поговорим по-сериозно.