Пропастта на опрощението

— Търся един човек — отговори Грьолие. Не беше нужно да обяснява защо. — Мястото му не е тук. Да си видял някой, когото не си очаквал?

— Като например?

— Хоровият диригент. Сигурен съм, че го познаваш. Пухкави ръце.

Глаур погледна назад към бавно вършеещите свързващи оси. Те се движеха като веслата на някой библейски галеон под дружните усилия на стотици роби. Очевидно майсторът предпочиташе да бъде там, горе, работейки сред предвидимите опасности на движещия се метал, вместо тук долу, лавирайки сред изменчивите плитчини и подлости на политиката.

— Имаше някой — рече той. — Преди няколко минути видях някой да се движи из залата.

— И, изглежда, бързаше доста, а?

— Предположих, че е по работа, възложена му от Клоктауър.

— Но не беше. Да имаш представа къде бих могъл да го намеря?

Глаур се огледа.

— Може да е използвал някое от стълбищата нагоре към главните нива.

— Малко вероятно. Мисля, че все още е тук долу. Накъде се движеше, когато го забеляза?

Майсторът се поколеба за момент, което не убягна на Грьолие.

— Към реактора — отвърна той.

— Благодаря.

Главният лекар зачука енергично с бастуна си и остави сам Глаур, чието кратко усещане за полезност бе приключило.

Грьолие последва плячката си към реактора. Устоя на изкушението да тръгне с неговата бързина и продължи да се движи със същото темпо, като почукваше с бастуна си по пода или по всеки подходящ, резониращ предмет, до който се озовеше. От време на време минаваше покрай запречен с решетки прозорец в пода и спираше за момент, за да погледа как леко осветената земя пълзи на двайсетина метра под него. Движението на катедралата беше стабилно като скала, а резките подскачащи движения на двайсетте колела в гъсеничната верига бяха омекотявани от уменията на инженери като Глаур.

Реакторът се издигаше право напред. Зеленият купол бе заобиколен от виещите се като пръстени мостове, които се издигаха спираловидно към върха му. Тежко обкованите прозорци за наблюдение бяха с дебели тъмни стъкла.

Главният лекар зърна изчезващия зад извивката на втория от пода нагоре висящ във въздуха мост.

— Здравей — провикна се той. — Там ли си, Востад? Ще ми се да поприказваме.

Не последва никакъв отговор. Грьолие заобиколи реактора, все така без да бърза. По металния мост отгоре проехтяха почти тичащи стъпки, но причинилият ги отново не се виждаше. Грьолие се подсмихна, изумен от глупостта на Востад. В огромната зала имаше стотици места, където да се скрие. Маймунският инстинкт обаче беше накарал хоровия диригент да се насочи към по-високите нива, дори това да означаваше, че ще бъде заклещен в един ъгъл. Главният лекар стигна до водещата към стълбите врата. Мина през нея и я заключи след себе си. Не можеше да се изкачва по стълбите с лекарската чанта и бастуна, затова остави чантата на земята. Окачи извитата дръжка на бастуна за ръката си и тръгна нагоре, вземайки стъпалата едно по едно, докато стигна до първия мост.

Обиколи го веднъж, само за да изнерви допълнително Востад. Като си тананикаше тихичко, погледна през перилото и се наслади на гледката. От време на време почукваше с бастуна по извитите метални стени на реактора или по черното стъкло на някой от страничните отвори за инспектиране. Стъклото му напомняше наподобяващите катран ивици на намиращия се от предната страна на катедралата прозорец с витражи и той се запита за момент дали материалът не е същият.

Така, време беше да действа.

Заизкачва отново стъпалата, за да стигне до следващото ниво. Все още чуваше жалкото, достойно за лабораторен плъх галопиране.

— Востад? Ще бъдеш ли така добър да дойдеш тук? Всичко ще свърши за миг.

Препускането продължаваше. Усещаше вибрациите от стъпките на човека, резониращи по металните плоскости около реактора.

— В такъв случай ще се наложи аз да дойда при теб, така ли?

Започна да обикаля реактора. Сега вече беше на едно ниво със свързващите оси. Никоя от тях не се намираше близо до него, но наблюдавани от тази смалена перспектива, движещите се метални елементи наподобяваха остриета на ножици. Видя някои от техниците на Глаур, които се движеха напред-назад из работещата машинария, проверяваха състоянието й и я смазваха. Приличаха на нейни затворници, но по някакво чудо бяха невредими.

Крайчецът на един крачол изчезна зад извивката. Бързината на препускането нарасна. Грьолие се усмихна и спря, надвеси се над перилото. Вече беше близо. Хвана горния край на бастуна и завъртя дръжката му с четвърт оборот.

— Горе или долу? — прошепна той. — Горе или долу?

Беше горе. Чуваше как тракането се издига все по-нагоре, към следващото ниво на моста. Главният лекар не знаеше дали да бъде доволен, или разочарован. Ако онзи беше тръгнал надолу, гонитбата щеше да приключи. Там щеше да установи, че пътят му за бягство е пресечен, и на Грьолие нямаше да му бъде трудно да го укроти с бастуна си. А след това не беше никакъв проблем да му инжектира най-високата доза. Може и да беше ефективно, но къде оставаше забавната част?