Пропуснатият шанс (Из съчиненията на моя компютър)

Налагайки своята платформа пред планетарния съвет, Виктор отлетя с много по-големи пълномощия. Той трябваше да потрети с най-новите средства всички опити за контакт, но паралелно с тях да превърне базата в бъдещ град, да изготви и техническата документация за променяне на атмосферата. Съответно на това щеше да пребивава там и значително по-дълго от предишните експедиции. Като се включи пътят до Скула, не бих могъл да го видя отново по-рано от десет години след раздялата ни, а ето че бе се върнал в началото на шестата. И то не с цялата експедиция, а придружен от трима души, с малкия авариен космолет. Ето защо бях повече изплашен, отколкото зарадван, когато тичах към карантинния сектор на базата, където четиримата трябваше да прекарат определеното им време.

Изправих се запъхтян пред стъклената стена и натиснах копчето за телефонната връзка, защото помещението отвъд нея беше празно. Появи се в белия си карантинен костюм един смътно познат ми човек.

— Здравей — казах му. — Ти си от Скула, нали? Запомнил съм лицето ти, но доста години минаха…

— Здравей — отвърна ми той. — И аз помня само лицето ти. Не си се много променил.

— И ти не си — рекох, след като си казахме имената. — Защо се върнахте?

— Докарахме Виктор.

— В какъв смисъл, нещо по работа ли?

— Не си ли научил? Виктор уби скулан.

Истински скулан да бе ме хванал сега за гушата, нямаше така да си загубя дъха. Едва изрекох:

— Невъзможно!

Той се усмихна — вече примирено.

— Човекът открай време все е правил невъзможното.

— Извикай го, моля те.

— Едва ли ще дойде. Отказва всякакви разговори. Лекарите вече са гласували да го лекуват принудително, защото и на тях се съпротивлява.

— За мен ще дойде.

— Дано! — рече той, тръгвайки към вратата.

Трябваше доста да почакам, но Виктор все пак дойде. Нима бе се наложило да го увещават да се срещне с мен? Извиках:

— Вики?

Той стоеше в рамката на вратата — същинско бяло привидение. В детството си бях чел някаква древна приказка за един стар, уморен призрак, който се явяваше на някакви деца и ги молеше да не си играят с него, да не го безпокоят. И очите му сякаш бяха избелели.

— Вики! — извиках аз повторно, не толкова за да го разбудя от болезнения му унес, колкото сам да се уверя, че това наистина е нашият Виктор-победителят.

Тогава винаги сдържаният в емоциите си мой приятел залитна напред, гърлото му изплака нещо неразбираемо, той разпери ръце и се залепи на стъклото пред мен. Сплеска и лицето си на стъклото, така че то съвсем се деформира, стана страшно в отчаяния му опит да ме прегърне.

Също ми се плачеше, но се насилих да говоря в неговия стил.

— Спокойно, момче! Нека не се разкисваме излишно.

А ми се щеше да извърна глава, за да не гледам тая страшна маска, в която бе се превърнало смазаното му на стъклото лице.

Гордият предводител на третата скуланска експедиция захълца като дете. Продължих да се насилвам:

— Е, е, е! Ако плачеш от радост, глупаво е, ако плачеш от мъка — още по-глупаво! Хайде, избърши си сълзите, изсекни се, подсмръкни и ми кажи две човешки думи…

Опитах се и да го улесня:

— Голяма работа! Убил си скулан. Отдавна трябваше да го направим, та да престанем да им се плашим. И аз на твое място щях да го направя. Даже по-рано.

— Не, ти нямаше… ако беше с мен, нямаше и аз… Нямаше да ми позволиш… — Бяха първите свързани думи, които чух от устата му.

Веднага използувах уловката:

— Не бъди сигурен. Разкажи как стана, ама спокойно, и аз ще ти кажа щях ли да го направя, или не.

Той се дръпна от преградното стъкло и лицето му отново заприлича на човешко, макар и не на предишния мой приятел, а на един Виктор, претърпял поне двайсетгодишни поражения. Остави дланите си на стъклото вече не за прегръдка, а за опора.

— Ако можех наистина да разкажа някому как точно го направих, сигурно би ми олекнало. Не вярвам на тия психиатри, които се мъчат да ми го обясняват, по-добре познавам себе си. А най-добрият изход щеше да бъде, ако моите идиоти от експедицията не бяха ми попречили да се самоубия.

Посрещнах думите му с пресилен смях, все в стремежа си да му повлияя:

— Като излезеш оттука и ако ме убедиш, че е необходимо, аз няма да ти преча, дори ще ти помогна.

Той реагира сериозно на мрачната ми шега.

— Сега е късно, сега бих го направил само заради собственото си изкупление. Трябваше там, веднага, пред очите им.

— Нищо — рекох. — Там ще отидем, скуланите сигурно са те запомнили.

— Няма ги вече. Изчезнаха.

Това бе ново за мен и аз осъзнах всичките философски, научни, морални и прочие измерения на случилото се, но продължих с плоските утешения, та да не задълбочавам трагедията му.

— Още по-добре! Сега спокойно можем да си присвоим цялата Скула.

Той чак сега погледна към мен с избелелите си очи, защото толкова лекомислен не ме познаваше:

— Не разбираш ли, че…

Прекъснах го:

— Разбирам, разбирам! Разкажи как стана.

Гърлото му пак изхълца, но той бе вече способен да разказва.