Пропуснатият шанс (Из съчиненията на моя компютър)

— И не разбра ли те поне какво представляват? — запитах аз, защото той замълча така, сякаш бе свършил разказа си.

— Разбрах — отвърна Виктор и аз никога не бях виждал толкова тържествуваща злоба в лицето му. — Изпражнения! Чисто и просто изпражнения! В горния край на червото още се намираше от изгребаната пръст, в долния бяха се оформили отработените в тия кристали вещества. — И сякаш да се оправдае, добави с още по-зла усмивка: — Извинявай, но… три години да ти серат на главата, не може да не станеш накрая убиец!

Бях потресен:

— Но такива ли примитивни същества са? При тия им качества…

— Проста хранителна система не означава непременно примитивност. Може да означава и възможно най-рационална система. Ние като сме физиологически така сложно устроени, каква ни е ползата за духа? Само страдания и непригодност за Космоса!

— Значи продължаваш да ги смяташ за разумни същества?

Не биваше да задавам този въпрос, защото тържествуващата злоба в лицето му веднага се превърна в предишното отчаяние. Виктор захапа юмрука си да не изкрещи — не чух какво. Рекох бързо:

— И напуснаха планетата, така ли? Никой повече не ги видя?

Той кимна. Кокалчето на показалеца му бе посиняло от захапката.

Какво още можех да му кажа, какво повече можеше да ми съобщи и той? За да изчезнат веднага, тия същества значи са отлетели в галактическото пространство, отишли са може би на друга планета да си търсят непретенциозната храна, но едно бе повече от ясно: у тях липсваше нагон за насилие, щом при първия сблъсък с нашия агресивен разум са се оттеглили. Защото иначе при тия им способности за превръщания и придвижване във всяка среда биха намерили начин да се справят с нас. Но защо, притежавайки качества, каквито ние само във фантазията си приписваме на един галактически разум, защо тогава бяха се отнесли така към хората? Отговорът бе изчезнал заедно с тях, а въпросът щеше да си остане да тревожи човечеството в неговия по-нататъшен път из Вселената.

— Не те осъждам — рекох му и съвсем не бях уверен, че не го смятах виновен за едно, макар и неволно престъпление с неизмерими последици.

Той пусна кървясалия си показалец, злобата бе се оттеглила само в очите му.

— Сигурен ли си?

Познаваше ме, дяволът. Опитах да се защитя:

— Ще помоля да присъствувам на процеса. Навярно ще има все пак нещо като съд, нали?

— И какво ще кажеш там? Че съм добро момче, че аз това случайно, че гарантираш за мене…

Не знаех, разбира се, какво ще кажа, пък и едва ли някой изобщо щеше да ме пита — нямах никакви основания да бъда свидетел в такъв един съд, който навярно нямаше да бъде и истински съд, а по-скоро разследване, със съответните изводи: преместване на по-малко отговорна работа, психиатрично лекуване и така нататък, но позорът на Виктор положително щеше да остане в паметта на човечеството по-високо и от позора на един Херострат.

Изтърсих първата глупост, която ми хрумна, само за да олекотя момента:

— Ще им кажа, че си защитил честта на човечеството.

— Виж, за това не бях се сетил — злобно прихна Виктор. — Хайде, върви си! Можеш вече да спиш спокойно, след като знаеш, че честта ти е била защитена!

И тръгна към вратата за вътрешните помещения на карантинния сектор с грохналата походка на оня страдащ от безсмъртието си хилядогодишен старец-призрак от приказката, която бях чел в своето детство.

* * *

Не по-малко потресен от този разказ бях и аз. Малко е да се каже потресен — бесен бях. Помъчих се обаче да запазя спокойствие.

— Слушай, бухале електронен, не ти разрешавам такива гаври! Човекът никога не е седял като посран пред неизвестното. Ако му се случи нещо такова, ще иде в банята, ще се окъпе и отново ще тръгне срещу него с чисто сърце и чисти ръце…

Очите му обаче ме гледат така невинно, сякаш никога не се е подигравал с толкова святи за нас неща.