Пропуснатият шанс (Из съчиненията на моя компютър)

— Да не мислите, че аз разбирам нещо? Не сте първият. И други ваши колеги се оплакваха от тази серия. Същото излезе. Никаква повреда, а не ще и не ще. Стачкува. Имаше един — цял месец ме измъчи. Разглобих го, всичките му схеми и системи проверявах — нищо! Взехме си го обратно, на клиента друг дадохме, а в сервиза едно от момчетата, стажантчета, си играе, натиска клавиша му, вика: „Я бе, я ми съчини нещичко, стига си стърчал, така без работа!“ И какво мислите, компютърът веднага прогледна.

— Но как си го обяснявате? — попитах аз.

— Засега — никак. Още ги изучаваме и ние. Сложна машина, има си свой живот. Като събереш на едно място няколко милиона микропроцесора, става мистика, почти като в човешкия мозък, макар там клетките да са милиарди. Не е ли така и с вас? Насилвате се понякога да са спомните нещо, не и не, друг път то само изскача, без да насилвате мозъка си. — Той отново се позасмя. — Имам чувството, че тия компютри в някои случаи като че ли се обиждат. Трябва по-внимателно, деликатна машина е.

— С какво ще го обидя — измънках аз. — Още изучавам способностите му. И общо взето, съм доволен.

Един дявол знае защо излъгах! Сигурно заради компютъра, не заради техника. Имаше си хас и да се боя вече от него!

— Да опитаме — предложи техникът. — Дайте някоя тема.

— Нямам сега тема! — отвърнах му по-рязко, отколкото бе прилично, но творчеството все пак си е работа твърде интимна!

Техникът гальовно се усмихваше на втренчените в него бухалски очи.