Пропуснатият шанс (Из съчиненията на моя компютър)

— Хайде, миличък, съчини ни нещо хубаво, както се казва: нещо за душата! Нещо романтично, възвишено. Нещо за любовта например. То днешната любов, вярно, не е много-много романтична, всичко загрубя с тая еманципация… Не мислите ли? — обърна се той към мен, сякаш търсеше помощта ми при заданието. — Не знам как е при вас, но аз, право да си кажа, вече не знам какво да мисля за жените около себе си. И така човек започва неволно да си мечтае за нещо друго. Хайде, миличък — подкани той отново компютъра. — Съчини нещичко за зажаднялата ми душа! Нещо за някой такъв объркан като мене мъж, но му дай утеха и упование, миличък. Омръзнаха ми тия любовни истории, дето ги публикуват напоследък. То, вярно, любовта си е поначало едно трагическо чувство, но човек има нужда и от мъничко утеха, та да не се обезвери окончателно. Затова поне ти ми измисли, моля те, един щастлив край! Аз съм убеден, че в бъдещето хората ще открият начин любовта им да бъде щастлива. Да, да, твърдо съм убеден, затова нека си помечтаем мъничко, а? Хайде, мила, направи ме по-мъдър и по-добър, дай ми надежда и прозрение…

Изрече всички тия глупости, а шантавият компютър веднага го послуша и съчиняващият му автомат заграка също така гальовно и нежно. Нито конкретна тема му даде техникът, нито сюжет, нито герой някакъв, освен може би себе си и собствените си мечти за любовно щастие. Същинска мистика наистина!

Той не знаел какво да мисли за жените, аз пък съвсем вече не знаех какво да мисля за него. Хепиенд му притрябвал на глупака! И то любовен хепиенд, та от него да черпел мъдрост и надежди! А бях го помислил за интелигентен, с тая лекарска физиономия!…

Но нима, сепнах се аз, обикновеният читател все още иска такива четива, въпреки че толкова века и толкова велики писатели са се напъвали да го възпитават? А тоя компютър — какво? На мене ще ми прави сечено, ще ми отказва, а на глупака веднага се заема да услужи! Е, драги, заканих му се аз вътрешно, ако си решил да обслужваш невежеството със занаятчийски буламачи, моля! Но без мене!…

Рекох си го, а все пак бях доста силно напрегнат в очакването си да видя какво ще съчини „за душата“. И от решението си да не се церемоня повече с него, а да го върна на изобретателите му с едно любезно: „Благодаря, обслужвайте се сами! Аз ще си намеря друг начин за препитание.“