Пропуснатият шанс (Из съчиненията на моя компютър)

В отговор на това мое отчаяние веднъж един от скуланите, този път в рибоподобен вид, пусна купчинката си точно над мен. Така избарабани върху шлема ми, че се уплаших. Викнах му: „Глупак, що не внимаваш! Сега какво ще правя с посланието ти?“, защото то бе се пръснало от удара и се разпиля по целия ми скафандър. На другия ден обаче случката се повтори, на третия се потрети. Вече не минаваше ден да изляза от базата и някой скулан да не изсипе такава купчинка точно върху главата ми. Съвсем очевидно се целеха в мен, а първите два пъти не бяха ме улучили. Нервите ми се изостриха до крайност, започнах да се изпълвам с подозрения и някъде към петдесетия път…

— Да — вметнах аз. — Животът ти е станал доста еднообразен.

— Лесно ти е да се шегуваш — кресна ми той с чужда за характера му невъздържаност, — но я се постави на моето място! Представи си и цялата отговорност, която лежеше върху мен спрямо бъдещето на отношенията ни с тия същества, спрямо бъдещето на планетата!

— Прощавай — рекох. — Представям си го, разбира се, и ти съчувствувам, но ми се ще вече да не преживяваш толкова силно.

— Не може, братко, ще го преживявам и преживявам, докато съм жив. Дано не трае дълго.

— Стига глупости, разправяй какво стана!

— Изследвах ямките, които оставаха под тях, когато те кацаха някъде. В почвата им се съдържаха същите елементи. Подозирах ги, че те просто загребваха пръст и ме замеряха с нея. Но не беше това, разбира се. Първо, те бяха изгребвали такива ямки и при по-раншните експедиции, но не бяха хвърляли нищо по хората. Второ, веществата все пак бяха преработени, макар и в доста нечист вид — липсваха много съставки, липсваше и количество. И пак започнах да ги питам защо правят това, да ги моля, да ги заклевам да извършат и нещо друго, та да имаме база за сравнение в тяхното поведение спрямо нас. А те какво, мислиш, правеха в отговор на тоя мой вътрешен плач? Замеряха ме по главата с проклетите си кристали! Така един ден просто не издържах. Трябва да съм откачил за миг. В мозъка ми, за мен поне, е станало нещо необяснимо. Не помня дори защо този ден бях взел със себе си и бластера, защото иначе ние се движим там задължително невъоръжени, навярно съм искал като пуснат нещо и то падне невредимо в пръстта, аз веднага да го изрежа с бластера, заедно с околната почва, та да го запазя цяло. И ето, изглежда, в мига, когато съм усетил, че скуланът пак в шлема ми се цели, просто ми е причерняло пред очите. Не мога да кажа също дали наистина, макар и подсъзнателно, съм насочил бластера към него, или рефлективно съм вдигнал ръка да запазя главата си от удара, а съм натиснал спусъка случайно. Така или иначе лъчевата пушка си свърши работата и при скуланите. Съществото веднага се обгърна в оранжевия си облак, но после от него тупна с всичка сила край мен едно материализирано тяло. И не приличаше нито на риба, нито на птица, както преди, беше някакво двуметрово тяло, бих казал, нещо като гигантски червей, при който не можеш да разбереш къде му е главата, къде опашката. Плътта му се опипваше като твърда гума, беше много гореща. На Скула, знаеш, работим с голи ръце, нищо не уврежда кожата ни, скафандрите носим само заради кислородния запас. Та, искам да кажа, добре че потресението ми не трая дълго, познаваш ме, лесно си възвръщам хладнокръвието в опасни ситуации…

— Ти изобщо не го губиш — казах му. — Затова се и учудвам…

— И аз се учудвам — рече Виктор. — Но както виждаш… Веднага повиках на помощ трима от изследователите, като им наредих да оставят бластерите. Нямаше да позволя да се бием, ако другите скулани дойдеха за отмъщение. Войната трябваше да се избегне, дори с цената на няколко наши живота. Исках просто да отнесем съществото, за да го изследваме…

Не дойдоха повече скулани, но стана нещо друго. Тялото почна необикновено бързо да се разпада пред очите ми, изглежда тази тяхна променлива структура не издържаше в атмосферата и гравитацията. Направих няколко снимки и се видях принуден веднага да разгледам вътрешността на трупа, преди да бе се разпаднал окончателно. Настроих бластера за тънък разрез и опитах с надлъжна резекция. Оголих някакъв тръбопровод, нещо като черво и в долния или може би в горния му край открих купчинката, която то се готвеше да изсипе на главата ми. Крещях непрекъснато в шлемофона: „Бързо бе, хора, помощ, помощ!“, та да си мислят, че съм в беда. Нямах време да им разправям, мозъкът ми трябваше, за да наблюдавам какво имам пред себе си и какво се случва с него. А ония калпазани, но и те не са виновни де, базата беше далеч, като кацнаха с планетолета и отдалеч видяха, че съм жив и здрав и нищо не ме застрашава, почнаха още повече да се туткат. Докато свалят апаратурата си, докато дойдат, докато се поблещят на това, което виждаха, то се разпадна на прах, не и на прах, на атоми сякаш се разпадна, които се разлетяха из въздуха или попиха в почвата. Нито късче не успяхме да уловим и консервираме. Остана само купчинката кристали, която бе предназначена за главата ми.