Пропуснатият шанс (Из съчиненията на моя компютър)

На екрана обаче лицето й се появи удивително простодушие и мило — лице на млада спортистка, не на разглезена звезда. Еда Вимер току-що бе слязла от един хеликоптер по стометрово, горящо като запалителен шнур въже, скачайки от последните десетина метра направо върху земята, защото настигналите я пламъци бяха облизали ръцете й. Тя смучеше пръстите си, мръщеше се от болка — вместо да демонстрира някоя от захаросаните усмивки на цирковите акробатки, — смееше се и откровено показваше на хората своето облекчение.

— Радвате ли се? — запита я репортьорът, сякаш единствен той не виждаше радостта й.

— Как не — засмя се каскадьорката. — Едва отървах кожата!

— Но защо го правите изобщо?

— О, това вече е труден въпрос! Може би ще трябва да ми пратите психоаналитик, за да открие защо го правя.

— Ще предложа на шефа — влезе в шеговития й тон репортьорът. — А сама не прибягвате ли до психоанализа?

— Не. И върша всичките тия лудории, за да покажа на моите колежки по участ — жените, че е по-добре също да правят нещо, каквото и да е, отколкото да откачват в кабинетите на психоаналитиците и врачките.

Отговорът й се хареса на Сам К. Светов, харесваше му и нейното още възбудено, потно и много обикновено лице.

— Значи все пак влагате някакъв идеен смисъл в тези, както ги нарекохте, лудории! — възтържествува репортьорът.

— Може би доказвам, че жените са способни да извършат всичко, на което са способни и мъжете. Но не, не съм търсила този смисъл, по-скоро: търся себе си, границите на собствените си възможности…

— И на човека изобщо — подсказа й репортьорът.

Еда Вимер духна кичурчето коса, паднало над дясната й вежда.

— Пак искате да ме натикате в морализаторска поза. Аз правя неща, в които смисълът и безсмислието са доста тясно преплетени. Но такъв е и целият ни живот, нали? Нека тогава ония, които ме гледат, сами си поблъскат главите над проблема. Телевизията и така насажда в тях предостатъчно умствен мързел с вечно готовите си обяснения за всичко.

И този отговор се хареса на Сам К. Светов.

— Ще позволите ли да надникнем мъничко в личния ви живот? — бързо отклони репортьорът вниманието на зрителите от обидата, която тя нанесе на телевизията. — За съжаление той не е толкова известен, както животът на другите звезди от киното и спорта.

— Не — троснато отвърна Еда Вимер. — Той затова е личен, да не надничат другите в него. Вижте, всичките ми рекорди и постижения са лични, нали? Следователно те, заедно с тренировките и цялата подготовка за тях, представляват моя личен живот. За друго почти не ми остават сили и време. Ако това ви удовлетворява — добави тя малко по-любезно, но с подмолна острота, — бих казала още, че се старая да живея скромно и почтено. Стига да разбираме едно и също нещо под тези понятия.

След последния й отговор Сам К. Светов се усети влюбен в нея. Той веднага намери в телефонния указател номера й, но линията даваше непрекъснато заето. Сигурно мнозина настояваха да си поговорят с каскадьорката след нейното интервю. Свърза се едва на следващия ден с някакъв неин секретар, който му заяви, че никога не ще разговаря с госпожа Еда Вимер, ако предварително не обясни на него за какво се касае.

Светов съобрази, че на нея сигурно й е омръзнало от рекламни агенти и всякакви други нахалници, затова рече кратко и твърдо:

— Предайте й, че аз съм инженер-конструктор. Създал съм един уникален уред, който би могъл да й послужи за някой също тъй уникален номер. Ако се интересува, нека тя ме потърси на…

— Какво представлява? — запита с по-друг тон секретарят.

— Не е още патентован и затова не бива да се говори за него. Но ще й разреша да го изпробва. Бих помолил и вас да пазите в тайна този ни разговор.

Секретарят съвсем омекна.

— Разбира се, господине. Тайната в случая е от взаимен интерес. Нека запиша името и телефонния ви номер, моля. Ще ви се обадя утре предиобед.

И действително се обади. Госпожа Еда Вихчер била готова да се запознае с изобретението му, нека го донесе в пет часа следобед. Светов отвърна, че уредът не е портативен, че тя трябва сама да дойде, ако желае в пет часа или в което и да е друго удобно за нея време.

— Сама! — наблегна той още веднъж на думата.

— Е, съвсем сама няма да бъде — позасмя се секретарят. — Тя е жена, има нужда от закрилник. Но бъдете спокоен, аз ще бъда с нея, пък аз нищичко не разбирам от техника.

В уговореното време пред дома му в този беден квартал спря луксозна състезателна кола — една каскадьорка не можеше да не бъде точна. Иззад волана й скочи по мъжки жена в тънко кожено яке и изтъркани джинси. Огледа се бързо и някак дебнещо, професионален навик навярно. Беше средна на ръст, с доста по-широки от таза й плещи, но такава бе анатомичната конструкция на повечето съвременни момичета. През другата врата с лениво достойнство излезе възпълен, добре облечен господин и също заоглежда необикновено високия зид, тръгващ от двете страни на мъничката къща.