Пропуснатият шанс (Из съчиненията на моя компютър)

Позасмях се, все още объркан от твърде фриволното му и гротескно съчинение, с което той бе възнаградил техника — щеше ми се то да е своего рода отмъщение, но ме жегна усещането, че не само на него си отмъщаваше по този начин тоя вироглав компютър.

— Впрочем и тогава ще си прав — рекох му. — Непоумняващият глупак пак съм си аз, щом продължавам да храня някакви надежди в теб. Е, какво, ще се опитаме ли сега да напишем и нещо заедно по тоя въпрос? Нещо, както ти казах одеве, поучително за любовта и за света, и за техниците, ама нещо глобално поучително? Добре че законодателите още не са се сетили да наказват с глоби глобалните напъни на съчинителите! Хайде, миличък… Така ли рече техникът да ти викам? Хайде, миличък, но, както се казва, този път внимавай в нотите и стига си ме преиначавал! Искам най-после едно наистина сериозно произведение!…

Пропуснатият шанс

Смяташе се доскоро, че великите самотни откриватели са изчезнали едва ли не още в началото на двайсетия век и се подвизават вече само в лошата научна фантастика, защото тайните на природата ставаха все по-труднодостъпни и налагаха обединените усилия на стотици умове и машини в могъщи научни центрове. Към края на втората научно-техническа революция обаче нещата се промениха. Биокомпютрите станаха достъпни почти за всеки джоб, информационните банки предлагаха своите знания за стотинки, цели лаборатории се даваха под наем срещу минимални такси, а с развитието на движението „Направи си сам“ на пазара се появиха всички възможни уреди и части за апарати. Ето така отново стана възможно гениалният ум да си се затвори в къщи и да си откривателствува колкото си ще.

Един от тези усамотени гении беше и Самуел К. Светов. Макар и завършил само техникум по биомеханика, той притежаваше необикновена проницателност и едисоновски всестранна конструкторска дарба. С тях би извел на челни позиции всеки научен институт, но той не потърси място там по причини от мирогледен характер. Според него научните институти създаваха фатално погрешни взаимоотношения между природата и човека, а с това подготвяха — ни повече ни по-малко — самата гибел на човечеството.

Впрочем всеки по-малко безгрижен човек би могъл да се съгласи с подобен възглед, дори и да не притежава проницателния поглед на Сам К. Светов. Защото… какво толкова полезно извършваха тези научни институти? Първо, те създаваха все по-чудовищни средства за масово унищожение. Второ, в резултат на тяхната изобретателска дейност природата все повече се замърсяваше и деформираше. Трето, храната, която те предлагаха на хората, ставаше все по-отровна, и четвърто, най-хуманните уж от тях, медицинските, под прикритието на своя хуманизъм, умъртвиха окончателно естествения подбор сред хората, позволиха на всеки генетичен дефект да оцелее и да даде потомство, а по този начин тласнаха човечеството към още по-бързо израждане. Сам К. Светов можеше да изброи и пето, и шесто, и седмо, но той знаеше, че с думи и пророчества човечеството не бе оправило нищо досега и все така ще си върви в своя погрешен път. Ето защо той и в себе си категорично отказа да постави своите изключителни дарби в служба на това именно човечество. Прогони своята миловидна, но доста бъбрива жена, заключи се в малката си къща в края на града и се зае да изобрети едно единствено нещо — трансмутатора, казано на простонароден език: машината на времето.

Науката отдавна бе доказала, че машината на времето е невъзможна, както е невъзможен и вечният двигател, но нали, струва ми се, още Айнщайн разкри тайната на гениалните открития: появява се някой млад невежа, който не знае, че това, което възнамерява да направи, е невъзможно, сяда и го прави. При Сам К. Светов нещата стояха малко по-иначе. Той не беше нито толкова млад, колкото е бил Айнщайн, когато е създал своята теория на относителността, нито като него невежа. Но в случая пък тъкмо тези две изключения от правилото му помогнаха да реализира своя проект.