Пропуснатият шанс (Из съчиненията на моя компютър)

— Амин! — вметна операторът с тон, който издаваше колко му е било трудно досега да пази почтителното си мълчание. — Като им кажем по холовизията, че тоя сезон се търсят такива и такива, и всички почват да търсят такива и такива. И така е добре, ще ви кажа! По-рано всеки си поръчваше каквото му скимне, а разни извратени типове изпотрошваха роботките ни да ги мъчат. Сега и за нас стана по-леко. Обявяваме, че тоя сезон е на нежните романтички и всички си поръчват романтички. Една програма, трапчинки, бенки, цвете в ръчицата, стиховце в устата и хайде на адреса!

Етологът усети, че е намразил за цял живот тоя човек. Изтърси в неволна самоотбрана:

— Аз не си поръчах романтичка. Защо…

— Но ви изпратихме романтичка — възтържествува операторът, който все още не знаеше с кого разговаря. — И вие я приехте, и ви беше хубаво с кея, нали?…

— Хей, хей! — спря го лекарят, но се смееше и очевидно смяташе, че не ще е безполезно това светило от историята на нравите да чуе истината докрай, макар и поднесена му по този неучтив начин.

— Нямаме рекламации — настоя операторът да довърши. — И докторът ще ви каже. Откак въведохме тенденциите, рекламации няма. По-рано все някой ще се заяде, че не била точно такава, каквато си бил поръчал, а и той, ако го поразпиташ, самият не знае какво точно му се ще.

Бе рухнала илюзията му с Миранда, сега рухваше и илюзията за собствената му персона. Значи целият тоя кич с бенките, с трапчинките, с цветето, който бе го и възмутил, и омаял, всъщност си лежеше в самия него! Той и целият сякаш рухна сега в себе си. Видя много жени, които бе любил и забравил, видя двете Миранди, видя едрогърдата северна царкиня да ги разбутва безцеремонно, за да излезе напред, видя да се смеят трапчинките на Лиза от осемдесетия етаж и му стана още по-тъжно. Ако не беше този простак — операторът, би запитал навярно лекаря, наивно и безпомощно: Нормално ли е да обичаш една жена, да копнееш за жена от съвсем противоположен тип, в същото време да хукваш като идиот подир трета, а всеки момент да си като че ли готов да легнеш с която и да е? Само у него ли е тая бъркотия, възрастово явление ли е, срещал ли го е у другите си пациенти, общо ли е? И колко, колко още века трябва да минат, докато човекът тури някакъв ред в тия си чувства?…

Операторът обаче го гледаше, сякаш ей-сега щеше да го наругае: Ти ли бе? Да не си решил да правиш рекламация? Точно ти ли се намери да ни продаваш фасони, я се виж какво представляваш!

Нямаше друго спасение, освен смеха, но той беше толкова обезсилен от меланхолния пристъп, че едва постигна една измъчена усмивка. Едва смогна и да се вдигне от специалния диван, който трудно пускаше пациентите си.

— Признавам, добре сте ни подхванали. Отделният човек трудно се управлява, но колективният наистина е лесен за манипулиране.

— Старата магия на модата — пригласи на усмивката му лекарят и също се изправи. — И на рекламата.

— А каква ще е тенденцията за следващия сезон, ако не е тайна? — запита етологът, подавайки ръка за сбогом; единствено това му хрумна, за да придаде повече достойнство на оттеглянето си.

— От вас не бих я скрил, но ми е трудно да я предвидя. Ние все пак се и нагаждаме към потребностите, а още не са готови статистическите проучвания. Струва ми се обаче, че романтичната ще се задържи. Доста е устойчива засега потребността от нежност и красота.

— Доколкото ми е известно, има и отдел за жени. Те пък какво търсят? Или по-точно: какво сте им внушили да търсят?

— Аз работя само тук, женският е другаде, но и там е почти същото. Поомръзнало им е изглежда, на жените баналното равноправие…

— Довиждане, докторе! Много ви благодаря — прекъсна го етологът и прекалено силно му стисна ръката в стремежа си да избяга по-бързо. — Довиждане и на вас, млади момко! — подвикна той на оператора, но не му подаде ръка, защото още го мразеше.

— Беше голяма радост за мен — подхвърли лекарят и озадачено погледна към оператора, защото пред тях нямаше вече никой.

Въпреки многогодишната си практика в психосексологията, не бе разбрал кое прогони така внезапно знатния му гост.

А знаменитостта тичаше вече из улиците — от въздушното такси бе запомнил посоката. Повече време щеше да загуби, ако би се заел да търси превоз по това време на нощта. Тичаше и задъхано се заканваше да отиде направо. Колкото и да е неприлично! И да звъни, докато му отвори! Имаше си хас и тя да си е поръчала робот! Защо одеве си отиде такава спокойна и насмешлива? Не, това би било чудовищно…

В асансьора обаче той натисна бутона за собствения си етаж. Не посегна и към компютъра, за да я повика видеофонно — бе надделяло все пак доброто му възпитание и втълпяваното му уважение към свободата на другия човек. А покрай тях сигурно бе се обадило и прастарото чувство за самосъхранение на илюзиите, което наричаме собствено достойнство. Само дето не посмя да влезе в салона с розовия диван. Стори му се пълен с голи и разчекнати Миранди.