Пропуснатият шанс (Из съчиненията на моя компютър)

— Сигурно не е. Аз веднага тръгнах след нея. С въздушно такси. Къде седят те, покажете ми!

Операторът дразнещо се развесели от напоритостта му.

— По това време никъде не седят, постоянно са в движение. Сигурно е в дезинфекционното, щом, както казвате, току-що се е върнала. Но ако имате някаква оплакване…

— Къде — изтръпна той. — Какво дезинфекционно?

Операторът го хвана с дружеско превъзходство за лакътя.

— Елате, ще ви покажа. При нас всичко върви безупречно, сам ще се уверите. Макар техниката ни да е поостаряла вече, поддържаме я, стараем се.

Въведе го в малко помещение, чиито две стени бяха покрити с апаратури, с екранчета, с копчета и шалтери. Всичко по тях живееше своя напрегнат, но безшумен електронен живот. Мигаха зелени, червени и жълти светлини, пробягваха разноцветни начупени светкавици, сякаш родени от сблъсъка на бушуващите по разните адреси страсти.

— Тук е съсредоточен целият процес — каза му разбъбрилият се вече оператор; вероятно скучаеше сред тези апаратури, които безупречно си гледаха работата. — Както виждате, безнадеждно е да разпитваме тези наши мили другарчета. Те работят само с кодове. Заповядайте!

Той отвори втората врата на операторския си кабинет.

— Забранено е да се влиза, но за вас ще направя изключение.

Намираха се в друг, по-къс коридор, чиято насрещна врата изглеждаше бронирана. На ключалката й дори висеше пломба, която отваряха навярно само специалистите при някоя повреда. Встрани от вратата обаче фосфоресцираше, бледо от вътрешното осветление, едно кръгло прозорче — като люк на херметическа кабина.

— Оттук можете да надникнете в дезинфекционното.

Историкът на нравите погледна, дръпна се, пак погледна и се вкамени пред дебелото синкаво стъкло.

Вътре, направо на белия под, лежаха четири голи Миранди. По-скоро: труповете на четири Миранди с изцъклени очи, с раззината уста, с разчекнати крака. Само еднакво дългите и еднакво червените коси сякаш лекичко се поклащаха от някакво въздушно течение.

— Суха дезинфекция — рече операторът в тила му. — Газът прониква навсякъде в тялото, а освен това ги и изсушава, защото най-напред са минали, разбира се, през мократа дезинфекция. Оттук отиват в следващото помещение, него обаче нямам право да ви покажа. Там автомат им поставя нови девствени ципи. Чак след това влизат в програмна зала, където друг компютър моделира лицата им и ги програмира според поръчката на клиента. Получават и съвсем нови дрехи. И нищо не се докосва от човешки ръце! Предполагам, че не идвате все пак с някакви оплаквания, нали?

— Не, не, не! — съживи се най-после етологът и хукна обратно. — Извинете ме, че аз така…

А докато търсеше почти слепешката изхода, мозъкът му, за да избяга от ужаса на видението, със същото сляпо негодувание се блъскаше в тия нелепи девствени ципи: Откъде-накъде ще ги слагат специално? Малко ли е изстрадало човечеството заради тия глупави ципи, които, кой знае защо, съществуват само у човека! Нима имаше още идиоти да ги искат? Докато, едновременно с изходната врата, стигна и до вероятния отговор. Бе си възвърнал самообладанието, а заедно с него и привичния си ироничен анализ на човешките нрави, с който очароваше слушателите на популярните си беседи: да, всъщност природата им е определила същото предназначение, каквото имат лентите с надпис „дезинфекцирано“, с които в хотелите запечатват клозетите, ваните, бидетата и тук твърде разумно са се върнали към изконната им функция, след като хилядолетия наред религия и нрави са превръщали тия смешни лентички в източник на трагедия или щастие.

Обърна се, за да се извини още веднъж на оператора, но младият мъж го изпревари:

— Моля и вие да ме извините, че не мога да ви помогна, но сами се убедихте…

— О, нима това сте вие! — прекъсна го възклицанието на мъжа, който се появи в дъното на коридора.

Етологът отдавна страдаше от популярността си, толкова неприятно обаче никога не бе му ставало, както сега. Измърмори:

— Лека нощ. И още веднъж моля за извинение.

Операторът обаче отново го хвана невъзпитано свойски за лакътя.

— Това е нашият лекар психосексолог. Препоръчвам ви да се поразговорите с него. Докторе, ще изпием ли едно кафе при вас? При мен проблеми няма.

Етологът се задърпа, но още неосвободил единия си ръкав, лекарят бе хванал вече другия. Стори му се, че се отнасяха към него като към психопат, който се готви да буйствува. И с основание навярно, защото кой нормален мъж, ако не е разстроен психически — и то на сексуална почва, ще нахълта тука по това време?

— Моля ви, направете ми тази чест. Аз следя с такъв интерес вашите нови беседи, толкова са ми полезни в моята работа! Не се отказвайте, моля ви!