Пропуснатият шанс (Из съчиненията на моя компютър)

Ако беше млад, нямаше след дълги размишления върху бъдещето на човечеството да стигне до извода, че то всъщност няма никакво бъдеще. Нямаше естествено да се роди тогава у него и идеята, че единственият шанс за планетата би представлявала машината на времето, с която да се извършат съответните корекции в нейната история. Ако не притежаваше пък необходимата техническа ерудиция, не би успял да конструира един толкова сложен апарат. Защото известно е, че машината на времето не е някаква прахосмукачка, която отпред да те всмуче и да те изхвърли назад във времето, макар принципът й на действие да не е кой знае колко по-различен от този на прахосмукачката.

За разлика от Айнщайн, комуто са били необходими само лист и молив да направи откритията си, тук се намесваше и трето важно условие: парите. Но и те не бяха проблем за Сам К. Светов. За да събере нужните средства, му помагаше един от многобройните парадокси в развитието на човечеството. Колкото повече се разгръщаше движението „Направи си сам“, толкова по-трудно ставаше да си намериш човек, който да ти поправи водопроводния канал или телевизора, толкова по-скъпи естествено ставаха и техническите услуги, та един универсално надарен майстор като Сам К. Светов печелеше два пъти повече от всеки лауреат на Нобелова награда. В замяна на това пък той живееше изключително скромно, подчинил целия си живот на своята спасителна мисия.

Работеше при пълна тайна не защото се боеше от конкуренция — той знаеше, че всеки технически грамотен човек би се изсмял, ако научеше с какво се занимава. Боеше се от целокупната самозаблуда, от всеобщото невежество на човечеството. Узнаеше ли какво той възнамерява да предприеме със своята машина, човечеството сигурно не би се посвенило да посегне и на живота, и на изобретението му. Ето защо той бе оградил просторния двор зад малката си къща с триметров бетонен зид, а вътре бе пуснал да се разхождат своите единствени приятели — два охранени дога.

Кучетата само изглеждаха свирепи; те имаха същия кротък нрав като своя господар, но Сам К. Светов бе ги свързал с едно остроумно свое изобретение. Достатъчно бе догът да изръмжи подозрително, миниатюрният предавател в нашийника му включваше мигновено десетина скрити из двора устройства, които започваха така зверски да лаят, сякаш дворът бе пълен с глутница озверени песове, и твърде успешно пазеха от съседските очи готовия трансмутатор.

Сам К. Светов бе проверявал и действието му, отскачайки два-три пъти някъде в Централна Африка, около три милиона години назад, тоест във времето и мястото, където според последните твърдения на науката се е родил човекът. Трансмутаторът работеше безотказно. Оставаше още да бъде зареден с необходимите битови принадлежности, но Светов не бързаше, преценявайки всяка вещ с оглед на действителната й полза. Понякога, като обмисляше така своето начинание от всички страни, у него се пръкваше и въпросът: Луд ли съм? Лудост ли е това, което съм замислил? Но беше достатъчно да излезе на улицата, да надникне в магазините, да види с каква алчност хората грабеха всичко онова, което бяха си внушили, че им е нужно, за да затвърди още по-силно в себе си своето решение.

Продукти нямаше да взема, защото далечното минало на Земята предлагаше храна в изобилие, та в багажния сандък на трансмутатора първи влязоха две скорострелни автоматични пушки, няколко пистолета и ловджийски двуцевки с оптични мерници. Тези оръжия обаче имаха друга основна задача — не добиването на храна. Муницията им, разбира се, все щеше да свърши някога, затова към тях той добави още четири великолепни спортни лъка, олимпийски стандарт, със съответното количество стрели, няколко нечупливи пластмасови копия и къси духателни тръби, които изстрелваха пернати стрелички, намазани със светкавично парализиращата, иначе безопасна за човека, ако се приема през устата, прочута отрова кураре. Достатъчен трябваше да бъде запасът естествено и от ветроупорен кибрит, от стоманено-кремъчни огнива, от някои съвсем прости инструменти, като ножове и секири.

Не толкова практическата страна и сравнително малкото място в трансмутатора затрудниха изобретателя в избора му. Повечето вещи, без които днешният живот ни се струва немислим, пренесени в миналото, веднага биха придобили съвсем друго нравствено и философско значение. Ето защо той си позволи да натовари в по-голямо количество само средства, без които оцеляването му би било опасно застрашено — освен оръжията, само още лекарства, предимно дезинфекциращи препарати, антибиотици и антиалергетици, които да помогнат на организма му да се приспособи към чуждата, твърде агресивна природа.