Пророчеството на гарвана

— Кой, аз ли? — възкликна момичето, но въпреки това се смъкна от стената. Със сърце, все още биещо като лудо в гърдите й, попита: — Как се казваш? — почувства се глупаво.

Ала той очевидно не я чу. Без изобщо да даде знак, че я вижда, духът отново се запрепъва напред, бавно и объркано, по посока на църковната врата.

„Така ли се отправяме към смъртта? — зачуди се Блу. — Не като самоосъзнат край, а като лутащи се сенки?“

И докато Нийви започна отново да подвиква въпросите си на останалите духове, Блу се отправи директно към лутащия се.

— Кой си ти? — извика от безопасно разстояние, докато той отпускаше лице в ръцете си. Тялото му нямаше никакви очертания, лицето му беше без конкретни черти. В интерес на истината в него нямаше нищо, което да подсказва за човешка същност, но въпреки това тя виждаше, че това е млад мъж. Сякаш нещо казваше на съзнанието й, че това е така, макар да отказваше да каже на очите й.

Противно на представите й до този момент, във факта, че най-сетне видя някого, нямаше никакво вълнение, никаква екзалтирана радост от откритието. Единственото, което сега бе в състояние да мисли, бе: „В рамките на една година той ще бъде мъртъв!“. Как въобще издържаше майка й?!

Блу се прокрадна по-близо до духа. Можеше да го докосне, ако искаше, но той отново тръгна колебливо напред, без да подсказва с нищо, че я е забелязал.

Застанала толкова близо до него, тя усети, че ръцете й се вледеняват. Сърцето й също започна да се вледенява. Невидимите духове, които нямаха собствена топлина, започнаха да изпиват енергията й, превръщайки тялото й в шушулка.

Младият мъж застана на прага на старата църква и в този момент Блу разбра — незнайно как, но просто бе сигурна — че ако той пристъпи този праг, тя ще изгуби окончателно възможността да чуе името му.

— Моля те! — изрече момичето, но много по-тихо отпреди.

Протегна ръка и докосна крайчеца на невидимия му пуловер.

Мразът нахлу в тялото й като смъртна заплаха. Тя се опита да се успокои с онова, което винаги й бяха повтаряли — че духовете просто черпят енергия от обкръжението си. Единственото, което тя знаеше в този момент, бе, че той я използва, за да остане видим.

Но въпреки това се усещаше като смъртна заплаха.

— Ще ми кажеш ли името си? — повтори.

Той се обърна към нея и тя шокирано осъзна, че пуловерът, който духът носи, е с емблемата на „Алионби“.

— Ганзи — изрече духът. Макар че гласът му беше тих, не прозвуча като шепот. Беше си съвсем истински, но се намираше твърде далече, за да бъде чут ясно.

Блу не бе в състояние да откъсне очи от разрошената му коса, от намека за втренчен поглед в очите му, от гарвана върху пуловера му. Видя, че раменете му бяха подгизнали, а дрехите му надолу — мокри от буря, която още не се бе случила. Намираща се толкова близо до него, тя долови някакъв ментов аромат, но не бе много сигурна дали е уникален само за него или характерен за всички духове.

Беше толкова реален! Когато това най-сетне се случи, когато най-сетне го видя, преживяването изобщо не й се стори като магия. Имаше чувството, че гледа в гроб и установява, че гробът също я гледа.

— Това ли е всичко? — прошепна.

Ганзи затвори очи и отвърна:

— Това е всичко, което е.

И падна на колене — безшумен жест за момче без истинско тяло. Положи длан върху калта, притисна пръсти към земята. Блу виждаше чернотата на църквата много по-ясно от извивката на рамото му.

— Нийви — изрече паникьосано, — Нийви, той… умира!

Нийви бе слязла от стената и бе застанала зад нея. И отговори:

— Все още не.

Ганзи почти беше изчезнал, стопявайки се в църквата. Или може би църквата се бе стопила в него.

С много по-задъхан глас, отколкото й харесваше, Блу попита:

— Защо… защо мога да го видя?

Нийви погледна през рамо — или защото идваха още духове, или защото не идваха, Блу не можеше да определи. Когато отново се обърна към тях, Ганзи се бе разтопил напълно. Бе изчезнал. Блу вече усещаше топлината, завръщаща се в тялото й, но някъде зад дробовете й оставаше топка лед. Някъде дълбоко в нея се отваряше една опасна, всмукваща тъга — скръб или съжаление.

— Блу, има само две причини, поради които човек, който не вижда, би могъл да види дух в навечерието на Деня на свети Марко — изрече накрая Нийви. — Или ти си голямата му любов, или си го убила.

Втора глава

— Аз съм — каза Ганзи.

Обърна се и застана с лице към колата. Яркият оранжев капак на камарото беше вдигнат, но по-скоро като знак за поражение, отколкото по някакви практични причини. Адам — приятел на всички коли, сигурно щеше да открие какво не е наред този път на тази негова любима модификация на шевролет, но Ганзи определено не бе в състояние да открие повредата. Бе успял да отбие на около два метра встрани от магистралата и сега широките гуми на колата стояха килнати върху неравните туфи трева сред полето. По пътя премина с рев камион с ремарке и едва не отвя камарото, което продължи да се полюшва доста след отминаването му.

В другия край на телефонната линия съквартирантът му Ронан Линч отговори: