Пророчеството на гарвана

Желанието му беше толкова голямо, че чак сърцето го болеше, а невъзможността да обясни тази болка ни най-малко не отнемаше от силата й.

Остроносото като акула беемве на Ронан Линч спря зад камарото. Обикновено лъскавата му черна броня сега бе посипана със зеленикавия прашец на напълващата пролет. Ганзи усети баса на тонколоните още преди да разпознае песента. Когато се изправи, Ронан тъкмо отваряше вратата си. На седалката до него седеше Адам Париш — третият член на четворката, която представляваше най-близкият приятелски кръг на Ганзи. Възелът на вратовръзката на Адам седеше както винаги точно в центъра на деколтето на пуловера му. Една нежна ръка притисна тънкия мобилен телефон на Ронан плътно към ухото му.

През отворената врата на колата Адам и Ганзи си размениха многозначителни погледи. Свитите вежди на Адам питаха: „Откри ли нещо?“, а ококорените очи на Ганзи отговаряха: „Може би“.

С леко смръщено чело Адам намали музиката в колата и каза нещо в телефона.

Ронан трясна вратата на беемвето — той тряскаше всичко след себе си — и се насочи към багажника. После изрече троснато:

— Шибаният ми брат ще ни чака довечера в „Нино“. С Ашли.

— За това ли говори в момента по телефона Адам? — възкликна Ганзи. — И коя е Ашли?

Ронан извади от багажника мръсна туба с бензин, без да полага никакви усилия да я държи далече от дрехите си. И той като Ганзи бе облечен в униформата на „Алионби“, но както му бе обичаят, се стараеше да я поддържа колкото му е възможно по-дискредитираща академията. Вратовръзката му бе завързана по начин, който можеше да се опише най-добре като презрителен, а разнищените краища на ризата му висяха небрежно изпод пуловера му. Усмивката му беше тънка и присмехулна. И ако беемвето му приличаше на акула, то сигурно бе научило този номер от стопанина си.

— Поредната бройка на Деклан. От нас се очаква да се напудрим заради нея.

На Ганзи не му бе никак приятно да прави мили очички на по-големия брат на Ронан, който бе в последния клас на академията, но пък разбираше прекрасно защо се налага. Свободата в семейство Линч бе комплицирано понятие, а в момента ключовете към нея се намираха у по-големия брат Деклан.

Ронан му подаде тубата, пое дигиталния диктофон и допълни:

— Иска да го направи тази вечер, защото знае, че съм на училище.

Капачето на резервоара на камарото се намираше под покритата с цветен прашец регистрационна табела и Ронан безмълвно прикова очи в Ганзи, който се зае да се справи едновременно с табелата, капачето и тубата с бензин.

— Можеше да го направиш ти — промърмори му Ганзи. — И без това не ти пука дали ще си изцапаш ризата, или не.

Напълно безчувствен, Ронан почеса зарастващата рана под кожените каишки с пет възела, които носеше на ръката си. Миналата седмица двамата с Адам се бяха редували да се возят върху ремонтна количка, теглена от беемвето, и сега и двамата си имаха съответните белези, с които да го докажат.

— Питай ме дали съм открил нещо — обади се Ганзи.

Ронан въздъхна, размаха диктофона и попита:

— Откри ли нещо?

Не звучеше особено заинтересован, но това поведение си бе запазена марка на Ронан Линч. Никой никога не би могъл да бъде сигурен колко сериозна е тази негова липса на интерес.

Бензинът се стичаше бавно върху скъпите памучни панталони на Ганзи — вторият чифт, съсипан в рамките на един месец. Не че бе нарочно небрежен (както Адам често обичаше да му повтаря: „Нещата струват пари, Ганзи!“) — просто осъзнаваше последиците от действията си едва когато вече беше твърде късно.

— Да, нещо. Имам четири часа запис и там има… нещо. Но нямам представа какво означава — махна към диктофона. — Включи го!

Ронан се обърна с лице към магистралата и включи диктофона. Известно време не се чуваше абсолютно нищо друго освен смразяващия писък на щурците. А после — гласът на Ганзи.

— Ганзи — каза той.

Отново продължителна пауза. Ганзи прокара бавно пръст по хромираната повърхност на калника на камарото. Все още му беше странно да чуе собствения си глас на този запис, макар изобщо да не помнеше да е изричал каквото и да било.

А после, сякаш от много далече, женски глас. Думите едва се различаваха.

— Това ли е всичко?

Очите на Ронан се стрелнаха притеснено към Ганзи.

Ганзи повдигна пръст към устните си, за да го накара да замълчи. Мърморещи гласове, по-тихи и отпреди, съскаха от записа. Не се различаваше почти нищо освен интонацията — въпроси и отговори. А после — отново неговият безтелесен глас изрече странната фраза:

— Това е всичко, което е.

Ронан хвърли поглед към Ганзи, все още стоящ зад колата си, и извърши онова, което Ганзи определяше като негово пушаческо дишане — продължително вдишване през разтворени ноздри, бавно издишване през леко раздалечени устни.

Ронан не пушеше. Предпочиташе навиците си, които му докарваха махмурлук.

Спря диктофона и отбеляза:

— Изливаш бензин върху панталоните си, старче.

— Няма ли да ме питаш какво ставаше, докато записвах това нещо?

Ронан не попита. Просто продължи да съзерцава Ганзи, което си бе практически същото.