Пророчеството на гарвана

— Пропусна часа по световна история. Реших, че вече лежиш мъртъв в някоя канавка.

Ганзи завъртя китката си, за да си погледне часовника. Бе пропуснал много повече от часа по световна история. Беше единайсет часът и вледеняващият мраз на предишната нощ вече изглеждаше като сън. Едно насекомо лежеше размазано върху потната част на кожата му под каишката на часовника и той го блъсна с пръст. Ганзи нямаше голям опит с живота сред природата — бе ходил на къмпинг само веднъж, когато беше много малък. Помнеше, че имаше палатки. Спални чували. И един рейндж роувър, паркиран наблизо, за когато на него и на баща му им писне да се правят на планинари. Но като преживяване онова изобщо не можеше да се сравни с изминалата нощ.

— Сети ли се да водиш записки и заради мен? — попита.

— Не — отговори безразлично Ронан. — Казах ти — реших, че лежиш мъртъв в някоя канавка.

Ганзи издуха боклуците, полепнали по устните му, и намести телефона на ухото си. Ако беше на мястото на Ронан, щеше да се сети да води записки за съквартиранта си.

— Прасето спря — рече. — Ела да ме вземеш!

На пътя се появи един седан и намали, докато минаваше покрай него. Хората вътре го зяпнаха. Ганзи не беше никак неприятен на вид, а и камарото хващаше окото, но това внимание надали се дължеше толкова на красивата гледка, колкото на факта, че едно момче от „Алионби“ е закъсало насред ливадите с безсрамно оранжевата си кола. Ганзи бе пределно наясно, че ако за жителите на градчето Хенриета, щата Вирджиния, имаше нещо по-приятно от това да видят момчетата от „Алионби“ унизени, то бе да видят унизени богатите им родители.

Ронан рече:

— Стига бе, човече!

— Не е като да влизаш в час, нали? И без това обедната почивка наближава — контрира го Ганзи, а после, за протокола, добави: — Моля те!

Ронан млъкна. За доста дълго време. Много го биваше да мълчи — знаеше, че така кара хората да се чувстват неудобно. Но Ганзи вече беше имунизиран срещу това негово мълчание — познаваше го от твърде дълго време, за да се впечатлява. Докато чакаше Ронан да проговори отново, реши да надникне в жабката на колата, за да провери дали няма да намери нещо за хапване. Забеляза парче сушен бут, чийто срок на годност бе изтекъл преди две години. Сигурно си е вървяло с камарото, когато го купи.

— Къде си? — изрече накрая Ронан.

— Точно до табелата на Хенриета на шосе 64. Донеси ми и един бургер. И няколко галона бензин.

Бензинът на колата не беше свършил, но никога не беше излишно да има и още малко.

— Ганзи! — изръмжа с леден тон Ронан.

— Доведи и Адам.

Ронан затвори. Ганзи си съблече пуловера и го хвърли отзад. Тясната задна седалка на камарото буквално се губеше под купчина всевъзможни предмети — учебник по химия, зацапана с фрапучино тетрадка, калъф за сидита с наполовина отворен цип, от който се подаваха няколко голи диска, както и всички неща, с които се бе сдобил през осемнайсетте месеца, откакто живееше в Хенриета. Оръфани и изпомачкани карти, разпечатки от интернет, вечният дневник, фенерче, радиестезична багета — пръчка за търсене на вода и енергийни точки. Когато Ганзи измъкна от тази бъркотия дигиталния си диктофон, от ръката му изпадна една касова бележка за пица (голяма, със салам и авокадо), която след кратък полет безшумно се присъедини към десетината подобни на нея върху седалката, различаващи се само по датата.

През цялата предишна нощ той бе седял пред чудовищно модерната църква на Спасителя, с включен диктофон и наострени уши. Чакаше. Нещо. Атмосферата нямаше нищо общо с магическото. Това вероятно не беше най-доброто място да се опитва да осъществи контакт с бъдещите мъртъвци, но Ганзи бе хранил големи надежди за навечерието на Деня на свети Марко. Не че очакваше да види с очите си мъртвите. Литературата по въпроса изрично подчертаваше, че църковните наблюдатели трябва да притежават „второ зрение“, а Ганзи едва наскоро бе успял да се сдобие с първото, когато си сложи лещи. Просто се бе надявал на…

Нещо. И ето с какво се бе сдобил. Просто не бе напълно сигурен какво точно е това нещо.

Със звукозаписния уред в ръка, Ганзи се отпусна до задната гума и остави колата да го скрие от преминаващите по пътя превозни сродства. От другата страна на мантинелата се простираше раззеленяващо се поле, което достигаше чак до гората. А отвъд нея се издигаше загадъчното синьо било на планината.

Върху прашната предна част на обувката си Ганзи очерта извивката на обещаната линия на свръхестествена енергия, която го бе довела тук. Вятърът, който планината запрати покрай ушите му, звучеше като приглушен вик — не шепот, а силен вик, но идващ от твърде далече, за да бъде чут.

Проблемът бе, че Хенриета определено изглеждаше като място, пълно с магия. Долината сякаш шептеше някакви древни тайни. На Ганзи му бе много по-лесно да повярва, че тези тайни няма да му се дадат лесно, отколкото, че изобщо не съществуват.

Моля те, просто ми подскажи къде си!