Пророчеството на гарвана

— Нищо не ставаше. И толкова. Просто си стоях и зяпах към паркинг, пълен с буболечки, които не би трябвало да бъдат живи в толкова студена нощ, и нищо друго не се случи.

Ганзи изобщо не беше сигурен дали ще улови нещо на онзи паркинг, макар да се намираше на правилното място. Според ловците на лей линии2, с които бе говорил, енергийните канали понякога предаваха гласове по цялата си дължина, запращайки звуци на стотици километри и десетки години от времето и мястото, когато всъщност са били чути. Това беше нещо като лов на аудиосигнали, непредсказуема радиотрансмисия, при която почти всичко върху лей линията би могло да бъде приемател — диктофон, стереоуредба, чифт добре тренирани човешки уши. Тъй като нямаше никакви екстрасензорни способности, Ганзи си бе донесъл диктофон, защото знаеше, че много често търсените звуци се чуваха едва при пускане отзад напред. Странното обаче в случая бяха не другите гласове от записа. Странното беше неговият собствен глас — Ганзи беше повече от сигурен, че не е бил никога дух.

— Аз не съм изричал нищо, Ронан! — натърти сега той. — През цялата нощ от устата ми не е излязла и думица! Тогава какво прави гласът ми на този запис?

— Ти как разбра, че те има на записа?

— Докато карах насам, реших да прослушам записаното. Часове наред нищо, а после — моят глас. И тогава Прасето спря.

— Съвпадение, а? — изгледа го Ронан. — Не мисля.

Изказването беше предназначено да излъчи сарказъм. Ганзи толкова често бе казвал: „Не вярвам в съвпадения“, че вече не му се налагаше да го озвучава. Другите сами се досещаха.

— Добре де, тогава какво мислиш? — попита Ганзи.

— Светият Граал! Най-сетне! — отговори Ронан, ала твърде саркастично, за да бъде от каквато и да е полза за приятеля му.

Но нещата стояха по следния начин — Ганзи бе прекарал последните четири години в търсене и на най-нищожните доказателства, които биха могли да се открият, така че за него надали имаше нещо по-окуражаващо от гласовете от този запис, макар и едва доловими. А последните осемнайсет месеца в Хенриета бяха най-трудните в неговото издирване на местната лей линия — перфектно права пътека свръхестествена енергия, свързваща духовните места — и на вечно убягващата му гробница, която се надяваше да открие върху нея. Най-големият риск на професията, свързана с търсене на невидими енергийни линии, беше, че те са… ами, невидими.

И може би хипотетични, но Ганзи категорично отказваше да приеме тази идея. През седемнайсетте си години живот на тази земя той вече бе открил десетки неща, за които хората нямаха представа, че могат да бъдат намерени, така че сега твърдо бе решил да добави лей линията, гробницата и царския обитател на тази гробница към списъка с намерените от него неща.

Един уредник на музей в Ню Мексико веднъж беше казал на Ганзи: „Синко, имаш невероятната способност да откриваш разни странни неща“. Изумен римски историк бе отбелязал: „Хей, хлапе, ти търсиш под камъни, за които на никого не би му хрумнало дори да повдигне!“ А един много стар британски професор бе допълнил: „Светът обръща джобовете си за теб, момче“. Самият Ганзи отдавна бе установил, че ключът към успехите му се крие в това, че трябва да вярваш в съществуването на тези неща, трябва да си даваш сметки, че те са част от нещо много по-голямо. Имаше тайни на тази земя, които се разкриваха само пред онези, доказали се като достойни за тях.

А самият Ганзи смяташе следното: ако човек притежава вродена способност да открива разни неща, значи е задължен на света да ги търси.

— Хей, това не е ли Уелк? — извика Ронан.

Една кола бе забавила значително, докато минаваше покрай тях, позволявайки им да зърнат за момент прелюбопитния й шофьор. Ганзи беше принуден да се съгласи, че шофьорът действително прилича много на ненавистния им учител по латински — възпитаник на „Алионби“ с абсурдното име Барингтън Уелк3. Благодарение на официалната си титла Ричард (Дик) Кембъл Ганзи III, Ганзи бе относително имунизиран срещу надути имена, но дори и той бе принуден да признае, че надали има нещо по-пошло от Барингтън Уелк.

— Хей, недей да спираш, точно така! Не спирай и не ни помагай! — подвикна Ронан ядосано след колата. — Хей, завързак! Какво стана с Деклан?

Последните думи бяха насочени към Адам, който тъкмо се измъкваше от беемвето с телефона на Ронан в ръка. Подаде го на приятеля си, но той презрително тръсна глава. Ронан презираше всички телефони, включително и собствения си.

Адам рече:

— Ще намине довечера към пет.

За разлика от този на Ронан, униформеният пуловер на Адам беше втора ръка, но той бе положил невероятни усилия да го поддържа в безупречен вид. Момчето беше тънко и високо, с пепелява, неравно подстригана коса и лице с перфектни скули и златист тен. Изглеждаше точно като стара фотография, снимка в стил сепия.

— О, радост! — промърмори Ганзи. — Ще бъдеш с нас, нали?

— Поканен ли съм?

Адам беше същински маниак на тема маниери и любезност. Когато не беше сигурен в нещо, местният му акцент никога не пропускаше да си надигне главата. Точно това направи и сега.