Пространството на откровенията

"Всеки един от героите на Рейнолдс говори със свой собствен глас, докато той тъче изкусно история на базата на своите хипотези. Може би това не е изненадващо като се има предвид солидната му научна закваска, но дори при това положение постигнатото е истински подвиг. Последната част на тази книга е действително изумителна с напрегнатото си повествование, мащабност и амбиция и е истински празник за читателя. Това е вълнуващ и изпълнен с въображение роман от едно ново име в жанра."

Отакарс

"В света на Голямата космическа опера малко писатели достигат висините на автори като М. Банкс и Питър Ф. Хамилтън. Алистър Рейнолдс напълно заслужено се е сдобил с правото да се присъедини към тяхната категория."

Майк Роули, Уотърстоунс

"Алистър Рейнолдс предава умело фабулата, включвайки изненадващи мотиви, изтънчени методи и неочаквани възможности."

Старбърст

"Зад динамичния сценарий ще откриете сериозната мисъл на учения — защо е толкова празна Вселената? Трябва да се признае заслугата на Рейнолдс, че успява да постигне превъзходен баланс между тези два аспекта на книгата."

Едж

"Изненадващо правдоподобно звучащо четиво, в сърцето на което лежат съвсем човешки емоции и амбиции. Бляскав дебют в сферата на научната фантастика."

Бърмингам Ивнинг Мейл

"Рейнолдс създава убедително един свят, изпълнен с изненади и чудеса, към който смята да ни върне със следващата си книга. Силно препоръчително четиво."

Манчестър Метро

ЕДНО

Сектор Мантел, Северен Некхебет, Ризургам,

система Делта Павонис, 2551 година

Наближаваше силна пясъчна буря.

Силвест стоеше на ръба на археологическите разкопки като се питаше дали нещо от целия му труд щеше да оцелее след тази нощ. Разкопките представляваха поредица от дълбоки четвъртити шахти, разделени със синори от пръст — класическата Уилърова решетка. Шахтите бяха дълбоки десетки метри и стените им бяха укрепени с прозрачна водоизолираща материя от хипердиамант. Това бяха милиони години напластена геоложка история. Една хубава пясъчна буря, обаче, беше достатъчна, за да ги запълни почти догоре.

— Потвърждение, сър — каза един човек от екипа му, след като се подаде от приведения силует на първия кролър. Гласът му звучеше глухо изпод маската за дишане. — Кювие току-що даде доста неприятна прогноза за цялата земна маса на Северен Некхебет. Съветват всички екипи, които работят на повърхността, да се върнат в най-близката база.

— Искаш да кажеш да си приберем нещата и да се върнем на Мантел?

— Бурята няма да ни прости, сър — мъжът придърпа яката на якето си по-плътно около врата. — Да дам ли нареждане за обща евакуация?

Силвест сведе поглед към решетката на разкопките; страните на всички шахти бяха ярко осветени от прожекторите, наредени в района. На тези ширини Павонис никога не се издигаше достатъчно високо, за да осигури толкова необходимото осветление; а сега, докато потъваше към хоризонта и бе обвит във валма от прах, той не беше нещо повече от ръждивочервено петно, върху което човек се фокусираше трудно. Скоро по степите Птеро щяха да се появят малките пясъчни торнадо. И най-накрая окото на бурята щеше да се издигне като черна наковалня.

— Не — отговори той. — Няма причина да тръгваме. Тук сме добре заслонени — по тези каменни блокове няма почти никаква ерозия, в случай, че не си забелязал. Ако бурята се усили прекалено, ще се подслоним в кролърите.

Мъжът погледна към камъните, поклащайки глава, сякаш не вярваше на ушите си.

— Сър, Кювие дава подобен съвет само веднъж на една-две години. Досега не сме чували толкова властно нареждане.