Пространството на откровенията

В едната страна на кладенеца бяха открили две облицовани с камък погребални камери. Макар погребението да бе осъществено преди деветстотин хиляди години, камерите бяха почти напълно запазени, а костите в тях все още носеха следи от анатомична близост помежду си. Това бяха типични амарантински скелети. На пръв поглед, за този, който не бе опитен антрополог, можеха да минат за човешки останки, тъй като въпросните създания бяха двуноги с четири крайника, точно със същите размери като хората с повърхностно подобен костен строеж. Обемът на черепната кухина също бе подобен, а органите за дишане, осезание и комуникация бяха разположени на аналогични места. Но черепите и на двамата амарантинци бяха издължени и подобни на птичи — с изпъкнал черепен ръб, който се издаваше напред между обемните очни кухини и надолу до върха на подобната на човка горна челюст. Костите бяха покрити тук-там с някаква кафява, изсъхнала тъкан, с която бяха превили телата им в мъчителни пози — или поне така изглеждаше. Те не бяха "изкопаеми" в обичайния смисъл на думата: не се наблюдаваше никаква минерализация, а погребалните камери бяха останали празни с изключение на костите и на няколкото предмета, с които бяха заровени.

— Може би е трябвало да помислим така — отвърна Силвест като протегна ръка и докосна единия череп.

— Не — отсече Паскал. — Когато изсъхва, тъканта изкривява позата на телата им.

— Освен ако не са били погребани по този начин.

Опипвайки черепа през ръкавиците си — те пропускаха дактилна информация до крайчетата на пръстите му — той се сети за една жълта стая високо в Казъм сити, с акватинти на метанови ледени пейзажи по стените. Сред гостите се движеха сервитьори с ливреи, разнасящи сладкиши и напитки; драперии от цветен креп се спускаха от тавана; във въздуха висяха отвратителни ентоптики в стила на последната мода: серафими, херувими, колибри, феи. Помнеше и гостите: повечето бяха съдружници на семейството, хора, които или почти не познаваше, или презираше, тъй като сред поканените имаше малко негови приятели. Баща му закъсня, както обикновено; партито беше вече към края си, когато Калвин благоволи да се появи. Тогава това беше нормално — той работеше върху последния си и най-голям проект и това само по себе си беше като бавна смърт; нищо чудно, че се бе самоубил точно при кулминацията му.

Помнеше как той извади една кутия, украсена със слонова кост във вид на виещи се рибонуклеинови вериги.

— Отвори я — беше му казал.

Силвест помнеше как пое кутията, как усети лекотата и. Отвори капака и пред погледа му се откри птиче гнездо от влакнеста материя. В него се виждаше кафяв купол на петънца. Това бе горната част на череп, очевидно човешки, с липсваща челюст.

Помнеше и тишината, която се възцари в цялото помещение.

— Това ли е всичко? — бе попитал Силвест, достатъчно силно, за да го чуят всички присъстващи. — Някакви стари кости? Е, благодаря ти, татко, смирявам се.

— Както би трябвало винаги да правиш — отговори Калвин.

И проблемът бе там, както бе осъзнал Силвест почти веднага, че баща му имаше право. Черепът беше невероятно ценен, на двеста хиляди години, на жена от Атапуерка, Испания, както разбра съвсем скоро. Времето на смъртта й бе очевидно от контекста, в който бе погребана, но открилите я учени бяха доуточнили периода, използвайки най-съвременните и най-добрите съществуващи в момента техники: калиево-аргоново датиране на скалите в пещерата, където бе погребана, поредица от ураново датиране на травертиновите[2] отлагания по стените им, разцепване на атома на вулканичните стъкла, термолуминисцентно датиране на изгорелите парчета кремък. Тези техники — със съответните подобрения в калибрирането и приложението — продължаваха да се използват и от екипите на Ризургам. Физиката не предлагаше кой знае колко методи за датиране на обектите. Силвест трябваше да види всичко това веднага и да разпознае истинската стойност на черепа като най-стария човешки обект на Йелоустоун, отнесен на системата Епсилон Еридани преди столетия и след това изгубен по време на бунтовете на колонията. Калвин бе извършил истинско чудо като бе успял да се добере до него.

Срамът му обаче се дължеше в по-малка степен на проявената неблагодарност, отколкото на факта, че бе разкрил така глупаво незнанието си, когато лесно можеше да го прикрие. Никога повече нямаше да допусне тази слабост. Години по-късно черепът пропътува с него разстоянието до Ризургам, за да му напомня винаги за поетия обет.

Нямаше да го наруши точно сега.

— Ако това, за което намекваш, е така — каза Паскал, — тогава трябва да са погребани по този начин заради някаква причина.

— Може би като предупреждение — отговори Силвест и тръгна към тримата студенти.

— Страхувах се, че ще кажеш нещо подобно — продължи Паскал, която го последва. — И с какво може да е свързано това ужасно предупреждение?