Пространството на откровенията

Въпросът и беше реторичен и той го знаеше много добре. Тя разбираше всичко, в което той вярваше във връзка с Амарантин. И освен това, очевидно й беше приятно да го дразни за тези негови вярвания; сякаш като го принуждаваше да ги изрича многократно, щеше най-накрая да го накара да допусне някоя логическа грешка в своите теории, грешка, която дори той щеше да бъде принуден да признае, че ги подкопава сериозно.

— Събитието — промълви Силвест и прокара пръст по тънката линия зад най-близката водоизолация.

— Събитието се е случило на Амарантин — отговори Паскал. — И не е било нещо, зависещо от тях. Освен това е станало бързо. Не са имали време да погребват тела за потресаващи предупреждения, дори да са имали представа за ставащото с тях.

— Те са разгневили боговете — каза Силвест.

— Да. Вероятно всички сме единодушни в предположението, че са изтълкували Събитието като доказателство за божественото недоволство в рамките на своята система от вярвания; те обаче не са имали време да изразят това свое вярване в каквато и да било перманентна форма преди да умрат, още по-малко да погребват тела за благото на бъдещи археолози от другите човешки видове. — Тя вдигна качулката върху главата си — по дъното започваше да се наслагва фина прах и въздухът тук вече съвсем не беше така спокоен както само преди няколко минути. — Но ти не мислиш така, нали?

Без да чака отговор, тя си сложи големи изпъкнали очила, като за момент развали формата на бретона си, и се вгледа в предмета, който бавно се появяваше изпод инструментите на студентите.

Очилата на Паскал черпеха информация от въображаемите гравитометри, разположени около Уилъровата решетка, налагайки стереоскопичната картина на заровените маси върху нормалното зрение. Силвест трябваше само да инструктира очите си, за да постигне това. Земята, върху която стояха, стана стъклена, невеществена — матрица от дим, в която бе заровено нещо огромно. Това беше обелиск — гигантски обработен каменен блок, поставен в поредица от саркофази. Обелискът беше висок двайсет метра. Засега при разкопките бяха открили само няколко сантиметра от върха му. Имаше следи от писмо върху едната му страна, на едно от стандартните амарантински графични изображения от късния период. Но въображаемите гравитометри не можеха да правят пространствено разсейване, за да разкрият текста. За да научат повече, трябваше да изкопаят обелиска.

Силвест нареди на очите си да се върнат към нормалното зрение.

— Работете по-бързо — обърна се той към своите студенти. — Не е проблем, ако надраскате тук-там повърхността. В края на тази нощ искам от него да се вижда поне метър.

Един от студентите, все така коленичил, се обърна към него.

— Сър, чухме, че разкопките ще трябва да бъдат изоставени.

— И защо, по дяволите, да изоставям разкопките?

— Заради бурята, сър.

— По дяволите бурята.

Точно се обръщаше, когато Паскал го хвана малко грубовато за ръката под лакътя.

— Те се тревожат с право, Дан — тя говореше тихо, за да я чува само той. — Аз също чух за съвета. Трябва да се насочим обратно към Мантел.

— И да изгубим това?

— После ще се върнем.

— Може никога да не го открием, дори да закопаем транспондер.

Знаеше, че е прав; местоположението на разкопките не беше сигурно определено и картите на този район не бяха особено подробни. Бяха съставени набързо преди четирийсет години, когато "Лорийн" бе долетял дотук от Йелоустоун. Двайсет години по-късно компютъризираният сателит бе разрушен по време на бунтовете, когато половината колонисти бяха предпочели да откраднат кораба и да се приберат по домовете си. Оттогава нямаше начин да определиш точно местоположението си на Ризургам. А много транспондери просто бяха отказвали да работят при някоя от пясъчните бури.

— Въпреки това не си заслужава да се рискува човешки живот — настоя журналистката.

— Това може да струва много повече, отколкото си мислиш. — Силвест щракна с пръст към студентите. — По-бързо. Използвайте помощника, ако трябва. Призори искам да видя върха на този обелиск.

Слюка, неговата студентка, която бе отговорник на изследването, измърмори нещо под нос.

— Искаш да кажеш нещо ли? — попита Силвест.

Слюка се изправи за първи път от часове. Забеляза напрежението в погледа й. Малката шпатула, която използваше, падна на земята до краката й. Младата жена свали маската от лицето си и задиша въздуха на Ризургам през няколкото секунди, колкото да изрече:

— Трябва да поговорим.

— За какво, Слюка?

Младата жена пое дълбоко въздух от маската, преди да заговори отново.

— Играете си със съдбата, доктор Силвест.

— А ти току-що си захвърли късмета в пропастта.

Тя като че ли не го чу.

— Всички милеем за труда ви, както знаете. И споделяме вашите вярвания. Затова сме тук и превиваме денонощно гръб за вас. Но не би трябвало да ни смятате за нещо гарантирано. — Отмести за миг погледа си към Паскал. — Точно сега се нуждаете от всички съюзници, които можете да намерите, доктор Силвест.

— Това заплаха ли е?