Пространството на откровенията

— Говори от свое име — заяви Силвест, без да пропусне как погледът на човека попадна неволно върху очите му и се отмести отново смутено. — Чуй ме. Не можем да си позволим да изоставим тези разкопки. Разбираш ли?

Мъжът погледна към решетката.

— Можем да предпазим откритите части като ги покрием, сър. После ще заровим транспондерите[1]. Дори ако прахта покрие всички шахти, след това ще можем да открием мястото и да се върнем там, където сме сега. — Зад защитните очила очите на мъжа гледаха диво, умоляващо. — Когато се върнем, ще можем да сложим купол над цялата решетка. Няма ли така да е най-добре, сър, вместо да рискуваме хората и съоръженията?

Силвест направи крачка към своя събеседник, като така го принуди да отстъпи назад към най-близката шахта на решетката.

— Ето какво ще направиш. Уведоми всички екипи по разкопките да продължават да работят, докато не кажа нещо друго и че не трябва да се говори за връщане на Мантел. Междувременно искам в кролърите да бъдат занесени само най-чувствителните инструменти. Ясно ли е?

— Ами хората, сър?

— Хората трябва да правят това, за което са дошли тук — да копаят.

Силвест съзерцаваше укорно мъжа като почти го подканяше да постави под въпрос нареждането, но след дълго колебание той се завъртя на пети и забърза между изкопите, придвижвайки се между синорите с лекота, придобита в практиката. Разположени край решетката като насочени надолу оръдия, деликатните гравитометри се полюшваха леко, тъй като вятърът се бе усилил.

Силвест почака малко, след това започна да се придвижва по подобен на тръгналия преди малко човек начин. Близо до центъра на разкопките четири първоначални изкопа бяха разширени, за да се получи една шахта, широка и дълга трийсет метра и почти толкова дълбока. Силвест сви по стълбата, която водеше надолу към ямата. Беше изминавал пътя нагоре и надолу по тази стълба толкова пъти през последните седмици, че липсата на главозамайване бе сякаш по-смущаваща от самото виене на свят. Слизаше през пластове, представящи цели геоложки епохи. Деветстотин хиляди години бяха изминали от Събитието. Повечето от тези напластявания бяха вечно замръзнали — типично за субполярните ширини на Ризургам; вечно скована земя, която никога не се размразява. Много по-дълбоко, близо до самото Събитие, имаше пласт реголит, образуван под въздействие на последствията от него. Самото Събитие беше една-единствена тънка разделителна линия — пепелта от изгорелите гори.

Дъното на ямата не беше равно, а следваше стесняващите се стъпала до частта, чиято дълбочина достигаше четирийсет метра под повърхността. Бяха донесени допълнителни прожектори, за да осветяват по-добре дълбоката шахта. Кипеше фантастична активност и вятърът не достигаше дотук. Хората работеха почти в пълно мълчание, с толкова точни инструменти, които в друга епоха щяха да се използват в хирургията. Трима от тях бяха млади студенти от Кювие, родени на Ризургам. До тях стоеше помощник в очакване на нареждания. В началните етапи на разкопките се използваха машини, но никога не им се доверяваха за довършването на работата. В близост до тях седеше жена, която правеше сравнително описание на откритите черепи на амарантинци върху поставения в скута си компютърен бележник. Тя забеляза Силвест едва сега — той бе слязъл съвсем безшумно — и се изправи рязко, като затвори електронния си бележник. Беше с палто, черният й бретон бе подрязан геометрично.

— Е, беше прав — каза тя. — Каквото и да е това, със сигурност е нещо голямо. И изглежда изумително добре запазено.

— Някакви теории, Паскал?

— Тук съм само за да правя коментари. — Паскал Дюбоа беше млада журналистка от Кювие. Отразяваше разкопките от самото начало като често ровеше в земята наред с археолозите и малко по малко се запознаваше с техния занаят. — Телата обаче са ужасяващи, нали? Макар да са извънземни, болката им почти се усеща.