Първичен инстинкт

Ник поиска да я прегърне и успокои, но не можа да превъзмогне студенината в себе си. Лицето му се вкамени.

— Значи си го направила заради мен?

— Да, да, точно така. Страхувах се за теб. Затова го направих.

— Не си ли разбрала? Обективно! Бива си го. Щом става въпрос за мен и Нилсен, и самият Зигмунд Фройд няма да се стори достатъчно обективен на този гад. Той искаше да ме види окалян до гушата и ти си била най-доброто му оръжие. Той ти е пробутал някаква история, за да ме предадеш. Той просто те е прецакал и ти си се вързала.

— Ник, моля те…

Той й обърна гръб и каза меко:

— Върви си, Бет. Моля те!

— Бих искала ти…

— Върви си, Бет. — Той надигна бутилката и отпи голяма глътка.

Бет го погледна умолително още веднъж, дваж, но в сърцето си знаеше, че го е загубила, че предателството е грях, който той не би могъл да прости.

Часове по-късно, дълбоко в нощта — уискито отдавна беше свършило, екранът трептеше без образ — Ник Кърън задряма на дивана. Зловещи видения завладяха пияния му мозък, мяркаха се трупове, наркотици, гилзи падаха на земята с тъп звук. В дива бъркотия се появяваха и изчезваха Катерин Трамел, Рокси, Гюс, Бет, Талкът, Уокър. Там бяха и картините от хола на Катерин, деформирани и изопачени, трупът на Джони Боз, облян в кръв. Яви му се Хейзъл Добкинс, която убива мъжа и децата си преди много години. Някъде дълбоко в себе си той знаеше, че трябва да спре тези убийства. Трябваше да вдигне тревога. И ето че като по чудо зазвъняха камбаните.

Силният звън на телефона го изтръгна рязко от съня му.

Глава единадесета

Ник се хвърли към телефона, сякаш животът му зависеше от него. Бърбънът се разплиска в стомаха му като вода в трюма на стара лодка.

— Да — обади се той. — Аз съм.

Не можа да разпознае гласа на другия край на жицата, но веднага разбра, че е полицай, който говори официално. С няколко изречения той информира Ник какво се е случило и къде го очакват след пет минути, после затвори.

Кърън се събуди пиян, но новината прогони алкохола от мозъка му по-бързо, отколкото лятното слънце преминава през утринната мъгла. Обаче шокът от чутото отново го събори на дивана. Мина доста време, преди да се надигне и довлече до вратата.

Завари обичайната суматоха на местопроизшествието в паркинга зад „Тен-Фор“. Може би имаше повече хора от обикновено, но все пак беше убито ченге. Сред множеството полицейски коли се разхождаха униформени полицаи, сякаш очакваха престъпникът да се върне на местопрестъплението. Когато слезе от мустанга си, Ник имаше чувството, че го посрещат точно с тази мисъл.

Уокър, Гюс и още няколко типа от Вътрешния отдел бяха наобиколили голям златист линкълн. Никой от тях не изглеждаше зарадван от появата на Ник, но и той самият не изгаряше от желание да се среща с тях. Когато приближи, хората наоколо се отдръпнаха, сякаш е чумав.

Гюс насочи джобното си фенерче към предната седалка на луксозната кола. Там лежеше Марти Нилсен, доскоро полицай от Вътрешния отдел на полицията в Сан Франциско. По велурената облегалка около главата му като зловещ ореол беше засъхнала тъмна, почти черна кръв.

— Един изстрел — промърмори Гюс.

— От упор. Прилича на 38 калибър.

Не бе необходимо да се уточнява, че това е стандартното оръжие на полицията.

— Дай ми пистолета си, Ник — рече Уокър извинително.

— За бога, Фил — обади се тихо Ник, — да не мислиш, че аз…

— Просто ми дай пистолета си, Ник. Моля те.

Кърън вдигна рамене, извади оръжието си от кобура под мишницата и го предаде. Шефът на отдел „Убийства“ го взе, подуши дулото като познавач, който дегустира вино от съмнителна реколта, и поклати глава. Сетне предаде оръжието на един от Вътрешния отдел.

— Е, не е много, Ник, но все пак този пистолет не е бил използван скоро.

— Не е използван, откак бях на стрелбището, преди две или три седмици. Не съм убил Нилсен. Знаеш това.

— Знам само, че не е бил убит с този пистолет, Ник. Това е всичко, което мога да кажа със сигурност. — Уокър погледна Ник в очите, обърна се и закрачи към колата си.

Кърън се озърна.

— Абе вие да не мислите, че аз…

— Аз не, синко — каза Гюс. — Но съм малцинство.

Лейтенант Джейк Съливан, също от Вътрешния отдел и също гад като Нилсен, пристъпи напред с вид, който трябваше недвусмислено да изясни, че тук командва той.

— Кърън, сега ще дойдеш в управлението. Трябва да си поговорим.

Не звучеше като покана за приятелски разговор.

— Заподозрян ли съм, Съливан?

— Като че ли да.

— Тогава ми кажете правата и ме арестувайте. — Ник се усети, че произнася същите думи, които бе използвала Катерин Трамел.

Съливан вдигна рамене.

— Щом като искаш, Кърън, ще ти направим тази услуга.

— За мен ще е удоволствие — приближи се Морган, друг тъпоглавец от ВО.

— Хайде, Ник — пристъпи Гюс Моран между партньора си и двете ченгета. — Послушай ме поне веднъж в живота си. Не си създавай допълнителни трудности.

По всичко личеше, че Кърън действително ще поиска да чуе конституционно гарантираните си права и ще бъде отведен в белезници, но няма по-голямо унижение за едно ченге и накрая дори той предпочете да си го спести.