Първичен инстинкт

— Е, значи почти всичко. Това обаче не мога.

Моран вдигна рамене.

— Така си и знаех. Обаче с теб става нещо, което изобщо не съм очаквал.

— Наистина ли? И какво е то?

Гюс се усмихна широко.

— Твоите идиотщини стават предсказуеми.

Телевизорът бълваше истеричен кикот, шумни изблици на веселие към някакви третокласни вицове. Ник седеше в креслото, втренчен в изображението на екрана и люлееше в скута си като бебе една бутилка „Джак Даниелс“. От устните му висеше цигара, пепелникът до лакътя му преливаше от фасове, бутилката бе полупразна.

Някой случаен наблюдател би помислил, че Ник гледа сериозен чуждестранен филм със субтитри, а не някаква слабоумна комедия. Всъщност той не виждаше нищо. Дори не би могъл да каже за какво се отнасят пристъпите на смях. Не знаеше дори кое е предаването, толкова дълбоко се беше замислил.

Като упойваща отрова Катерин Трамел бе проникнала в кръвта му, достигайки всяка частица на съществото му. Пред трескавите му очи се нижеха образи — трептящи и кристално ясни като мираж. Виждаше се как прави любов с нея, страстно и нежно. Виждаше се как я убива, как я пречуква хладнокръвно с револвера си. Виждаше се как прави и двете…

Представа нямаше откога някой чука на вратата и почти не помръдна, когато чу измъчения глас на Бет Гарнър.

— Ник! Ник! Знам, че си там. Моля те, отвори!

Очите му се обърнаха към вратата, сякаш можеше да види Бет през нея.

— Изчезвай, Бет. Тъкмо гледам любимото си предаване.

Гласът й прозвуча умолително:

— Ник, моля те!

— Не искам да те виждам — викна той грубо.

За момент настъпи тишина и той вече си мислеше, че тя просто си е отишла, когато чу звука от ключ, който се превъртя в ключалката и резето се дръпна. Вратата се отвори, появи се Бет, уплашена и неуверена.

— Аз още пазя ключа си — каза тя. Държеше го високо пред себе си, сякаш той иначе няма да й повярва.

Ник дръпна последния никотин от фаса си, всмукна дълбоко, цигарата изгоря до филтъра и опари пръстите му.

— Казах, че не искам да те виждам, Бет! — Той посегна за друга цигара и я запали. — Остави ключа на масата и се махай!

Сега вече Бет Гарнър се разгневи. Хвърли ключовете на земята пред краката му.

— По дяволите, Ник, остава само да ме изриташ навън. Не мислиш ли, че ми дължиш друго?

Той стана спокойно, постави внимателно шишето на масата и вдигна ключодържателя.

— Нищо не ти дължа, Бет. Ти на мен също. Спали сме няколко пъти — колко беше, десет или петнайсет?

— Изобщо не съм предполагала, че си броил през цялото време — каза тя тихо.

— Не си въобразявай нищо, Бет. Никога не е било толкова зашеметяващо, че да се появи някаква обвързаност.

Очите й се присвиха и засвяткаха гневно насреща му.

— Понякога наистина те мразя.

Ник се усмихна, но в погледа му нямаше нищо весело.

— Така ли? Тогава защо не си намериш някой подходящ психотерапевт, за да обсъдите с него тези лоши чувства. — Той млъкна за момент, колкото да дръпне от цигарата си. — Нали знаеш? Щом обсъдиш проблемите си, Бет, ще си спестиш някоя и друга трагедия.

— Трагедия ли? За какво по дяволите говориш?

— Може би ще ти се удаде от време на време да се освобождаваш от себе си. Преди следващият тип да умре от скука.

Бет се сгърчи, сякаш са я ударили. Злъчните му думи увиснаха за миг между тях, после се изляха като масло в огъня.

Устните на Бет потрепериха, тя се хвърли към него със сгърчени ръце и хищни червени нокти. Ник усети горещата вълна на яростта й, която избликна като лава. Бет искаше да му избоде очите. Искаше да усети кръвта му на устните си. Искаше да му причини повече болка, отколкото някога е изпитвал.

Ник я улови за китките и я задържа далеч от себе си. Видя как отвращението кипи в кръвта й, как пулсира в мускулите и сухожилията й. Тя се замята в ръцете му, пламнала от гняв, но гореше толкова буйно, че скоро угасна. Яростта й се разнесе също така бързо, както бе избухнала, и тя увисва безсилно в ръцете му. Ник я отблъсна студено от себе си.

Бет Гарнър скри лице в дланите си и потрепери, спомняйки си ожесточението, което бе изпитала само преди секунди. Никой не знае по-добре от професионалния психотерапевт опасностите, които носи със себе си всяка загуба на самообладанието.

— Съжалявам — прошепна тя. — Съжалявам. За пръв път ми се случва.

Ник Кърън я изгледа замислено, в погледа му се мярна съжаление. Той поклати бавно глава.

— Как можа, Бет! Как можа да дадеш това гадно досие! Аз ти се доверих, Бет. Не знам дали ми вярваш, но аз ти се доверих.

— Съжалявам, Ник, но трябваше. Трябваше да му дам делото. Не виждах друга възможност.

— Трябваше ли? И нямаше друга възможност? Защо, мили боже? Трябваше да знаеш, че щом Нилсен… — той махна с ръка. — Добре, забрави го. Вече няма значение.

В големите кафяви очи на Бет Гарнър се появиха сълзи.

— Ник, той искаше да предложи да те уволнят от полицията. Отричаше моята компетентност. Твърдеше, че не съм обективна. И аз сключих сделка с него. Той трябваше сам да провери записките от нашите сеанси. Не предполагах, че ще ги покаже на някой — тя го изгледа умолително.