Първичен инстинкт

— За какво говориш? Да не си превъртял…

Ник отново го сграбчи, удари главата му в стената. Останалите офицери в помещението, застинали от изненада по местата си, се хвърлиха да спасяват Нилсен.

— Колко ти плати, гад такъв?

Един от кадровиците сграбчи Ник за рамото и се опита да го дръпне от Нилсен. Ник го отхвърли от себе си, сякаш не тежи повече от дете. Сетне стисна в желязна хватка гърлото на Нилсен и процеди.

— Колко ти плати?

Дори и да искаше, Нилсен не можеше да отговори.

Ръката на Ник притискаше трахеята му, очите му започнаха да изскачат от орбитите. Лицето му се зачерви страшно.

— Кърън! — изрева едно от ченгетата в стаята. — За бога, ще го убиеш!

Ник изобщо не му обърна внимание. Хватката му ставаше все по-силна. Не виждаше нищо, освен разкривеното от страх, почервеняло лице пред него, усещайки как го обзема сладостно-парливото желание да убива. Стаята, другите не съществуваха. В този момент той целият беше омраза.

В действителността го върна рязко хладното, убийствено конкретно присъствие на едно дуло, което се притисна зад дясното му ухо.

— Пусни го — каза спокойно един от мухоловците. — Пусни го, Кърън. Съвсем кротко.

Ник застина, но ръцете му се отпуснаха само колкото да позволят на Нилсен едно измъчено вдишване. Кърън погледна през рамо. Сетне освободи напълно хватката си и Нилсен се измъкна, като кашляше, давеше се и търкаше изранената си шия.

Ченгето с пистолета, забит в главата на Ник, отново заговори, все така спокойно.

— Чуй ме добре, ако имате някакви несъгласия с Нилсен, разрешете ги извън това помещение. Ясно ли е? А сега, Кърън, сега ти просто ще излезеш. Нито дума повече! Без глупости! Просто се обърни и изчезвай! Ясно ли е?

— Ясно — каза Ник отрезнял.

— Така е по-добре. А сега върви.

Ник се обърна и се отдалечи спокойно, без да поглежда дулата на пистолетите, зеещи тъпо насреща му.

Нилсен обаче не беше толкова спокоен. Той се изправи с все така изкривено от болка лице, унижен и бесен.

— Ти сам се насади, Стрелецо! — изсъска той зад гърба му. — Чу ли? Ти си вън от играта! Ще изхвърчиш от управлението, пък ако ще това да е последното ми дело тук. Уволнен си!

Ник не даде никакъв знак, че е чул, а и да беше, това явно никак не го вълнуваше.

Ченгетата обичат скандали не по-малко от всеки друг. Не след дълго цялата централа вече знаеше за схватката между Кърън и Нилсен. Гюс се ужаси, като разбра какво се е случило. Едно беше да се скараш с някой друг полицай — дори по-старши като Талкът — и съвсем друго да скъсаш отношенията с Вътрешния отдел. Стига да поискат, тиловете от ВО могат да ти направят живота непоносим. Това им е работата, да изхвърлят ченгета от службата. Ник беше се сблъсквал вече с мухоловците и този път сигурно нямаше да му се размине вътрешно разследване.

Гюс откри Ник, когато последният изхвърча от сградата и се втурна към паркинга на полицията. За Моран нямаше съмнение накъде би се устремило всяко нормално ченге след схватка с ония от ВО — в най-близкия бар, но в никакъв случай не в „Тен-Фор“. Трудно можеше да се предскаже обаче в каква поредна глупост ще се забърка откачен тип като Кърън.

— Ник! Ник! Почакай!

Докато го настигне, Гюс се задъха и запуфтя като парен локомотив.

— Какво става, синко? Из цялата сграда се носи, че си опитал да убиеш Нилсен с голи ръце. Трябва здравата да си дръпнеш юздите, момчето ми, иначе ще се озовеш на сухо.

Ник си пое дълбоко дъх. Не трябваше да си изкарва яда на Гюс. Това беше единственият човек в цялото управление, на когото можеше да разчита.

— Не се притеснявай, Гюс. Нищо няма да се случи. Всичко ще се оправи.

Гюс Моран поклати съчувствено глава.

— Не, човече. Няма да се оправи. Ти го знаеш. Аз го знам. Те ще поискат значката ти.

— Ами да си я вземат тогава!

— Ники, не говориш сериозно.

Раменете на Кърън внезапно увиснаха, налегна го отчаяние.

— Не знам какво говоря. Единственото, което знам, е, че абсолютно ми писна да ме правят на салата.

Гюс можа да наподоби само една измъчена усмивка.

— Както чувам, имаш много убедителен начин да го показваш…

— Тя знае, Гюс.

Не беше нужно да споменава името й. И двамата знаеха, че става дума за Катерин Трамел.

— Знае ли? Какво знае? Само ще оглупееш заради нея, Ник. Стига глупости.

— Знае къде живея, знае как живея. Тя се е загнездила в главата ми. Тя посяга към мен и аз трябва да бъда готов.

— Какво става между вас двамата?

За миг Ник се поколеба между своите страхове и копнежи и хипнотичното очарование на Катерин Трамел, Много преди сам да разбере, тя беше влязла под кожата му и посягаше към душата му. Той разтърси глава и почти се засмя.

— Не знам. Изобщо не знам, какво по дяволите става…

— Но нещо, нещо все пак става?

— Да, нещо…

Гюс Моран сложи едрата си ръка на рамото му.

— Хайде, Ник, вземам си свободния ден. Ела, да те почерпя.

— Не. Мисля, че не е необходимо. Трябва да се скрия някъде и да размисля.

— Само не отивай да размисляш в Стинсън, Ник!

— Не, не бой се. Няма.

— Хей, синко, направи ми една услуга.

Ник спря и обърна глава назад.

— Всичко, което пожелаеш, каубой!

— Просто внимавай!

Ник се усмихна.