Първичен инстинкт

Външната врата зееше отворена и в нея стоеше Рокси. Опънатите й назад коси се събираха високо на прелестната й глава. Цялата беше в черно: черно кожено мотористко яке върху черна тениска, черни джинси, черни ботуши. Черен беше и погледът, който метна към Ник.

Катерин се отдръпна от детектива.

— Здравей, съкровище — каза тя приветливо като домакиня, която посреща завърналия се от службата съпруг.

Отиде при Рокси и я целуна леко по устните. Може би беше просто някой от обичаите на шикерията. Но можеше да означава и нещо повече. Тя обгърна с ръка тесните рамене на Рокси.

— Вие двамата сте се виждали, нали?

Но Ник не искаше да слуша поведе. Сред мъглата от брутални убийства, игрива порочност и женска съблазън се надигна една увереност: Катерин Трамел сигурно беше необикновена жена, но не и ясновидка. Не всичко, което знаеше, би могло да се заключи по пътя на простата дедукция. Нужно беше нещо повече от степен по психология от Бъркли, за да знаеш толкова много неща. Ник разбра, че са го предали.

Той мина край Рокси и Катерин, изпълнен с кипящ гняв, блед като магнезиев пламък.

— Нима си отиваш, Ник? — попита невинно Катерин. — Рано е още.

— Остави го, скъпа — обади се Рокси.

Ник не каза нищо, лицето му беше каменно. Той изхвръкна навън, без да се огледа нито веднъж.

— От теб ще излезе страхотен главен герой — викна Катерин след него.

Той не й обърна внимание. В момента фактите го интересуваха повече от фикциите.

Глава десета

Ник Кърън постави нов рекорд, ако изобщо имаше стар, по бързо изминаване на пътя от Стинсън Бийч до центъра на Сан Франциско. Една-единствена мисъл пулсираше в мозъка му, докато летеше по магистралата. Бяха го предали, бяха го предали на Катерин Трамел. Той не знаеше защо, но можеше да си представи как.

Ченгетата всеки ден си имат работа с информатори. Рядкост е някой случай да бъде разрешен без подобна информация, която се купува или получава насила. Самият Ник имаше дузина „антени“ или доносници сред търговците на наркотици, във виетнамските и ямайските банди и китайските тайни общества. Доброволното предателство стои в основата на полицейската работа. Криминалните мразят предателите, но и ченгетата, странно защо, споделят тази омраза. Може би причината е в осъзнаването на някои общи неща между нарушителите и пазителите на реда — две братства със собствени кодекси и табута. Макар че разчитат на доносниците, ченгетата дълбоко презират тези хора. Дори само заради това, подозрението, че някой е изнесъл информация за него, особено измъчваше Ник.

Той изскочи от асансьора на десетия етаж на полицейското управление и се втурна по коридора към кабинета на Бет Гарнър. Секретарката й вдигна глава от машината и опита да предотврати нахлуването му при Бет.

— Тя в момента говори по телефона. Веднага след това ще има време за вас, детектив Кърън. Ще й съобщя, че сте тук.

— О, по дяволите — изрева Ник, — че аз дотогава вече ще съм вътре! — Той едва не ритна вратата. Беше извън себе си, достатъчно бесен, за да извърши убийство.

Дръпна слушалката от ръката на Бет и я тресна върху вилката. После се надвеси над писалището й, приближил лице до нейното. Бет си спомни последната км среща и се дръпна уплашено.

— Кой е пипал досието ми?

Бет Гарнър пребледня.

— За какво говориш, Ник? Какво ти става? Какво има?

Ник повтори ясно и отчетливо, настръхнал от враждебност:

— Кой е пипал проклетото ми досие?

— Ник…

Кърън сграбчи тесните й рамене и я вдигна грубо от стола.

— Не ми се прави на невинна! Не ми разправяй за доверието между лекаря и пациента. Питам те още веднъж и искам отговор: На кого си дала досието ми.

Не беше нужно да заплашва. Тя добре знаеше, че той не би се спрял да употреби насилие.

— На никого — отвърна Бет, без да го поглежда в очите.

— Предупреждавам те, Бет!

— Това е секретен документ, Ник. Би било нередно да…

— Точно това ти казах, че не искам да чувам, Бет!

— Но това е самата истина.

Той поклати глава.

— Не, не е. Хайде, Бет, не ме лъжи!

— Ник, аз…

— Вътрешният отдел, нали така? — сети се той внезапно. — Дошли са и са те изнудили, така ли?

— Ник, те казаха, че…

— Кой? — разтърси я Ник. — Кои са тези „те“?

Тя преглътна мъчително, после прошепна:

— Нилсен.

— Това е всичко, което исках да зная, Бет.

Минута по-късно Ник Кърън влетя с трясък в канцеларията на Вътрешния отдел, профуча покрай бюрата и се насочи към Нилсен с точността на пушка с лазерен прицел. Пълният детектив седеше удобно облегнат в стола си, с поглед към следобедния „Екзаминър“, надигайки към устните си чаша кафе.

С едно перване на ръката Ник изби вестника и чашата от подпухналите ръце на Нилсен, кафето се разля върху разхвърляните му книжа и потече по смачкания му костюм.

— За бога, Кърън! — Нилсен скочи от стола си със зачервено от гняв лице. — Какво по дяволите…

Ник вече беше пред него. Той го сграбчи за реверите и го блъсна в стената. Беше бесен до неузнаваемост, на път окончателно да изгуби контрол над себе си.

— Ти си й продал досието ми, нали! Ти, кучи сине!

Нилсън погледна в очите на Кърън и видя сляпа ярост. Хвана го страх.