Първичен инстинкт

— Важно е, Ник, че си затънал до гуша. Тя наистина е болна, не разбираш ли. Не забелязваш ли какво става тук? — Бет го погледна в очите, помоли го с поглед, направо просеше с очи да й повярва. — Не знам дали не инсценира нещо като отмъщение, но тя е планирала всичко това. Тя знае, че съм била в Бъркли. Знае, че съм познавала Ноа Голдстейн. Тя си е намислила всичко това. Иска да те накара да мислиш, че аз съм вманиачена по нея. Иска да ме доведе на връвчица при теб и да каже: ето го тук чудовището, което уби Джони Боз.

— Няма никакви връвчици — отвърна Ник разгневен. — Тя не знае коя си. Тя ми разказа за Лиза Оберман. Не за Бет Гарнър.

— Не мога да повярвам, че си толкова тъп — ядоса се Бет. — Тя прекрасно е знаела, че ти ще откриеш коя е Лиза Хоберман. Нали си ченге. Я ми кажи, как ти го каза… Искаш ли да отгатна. Не ти ли го каза между другото, сякаш е нещо незначително? — Бет се изсмя, но това беше измъчен, озлобен смях. — Не ти ли го прошепна в леглото, Ник? Ами да. Аз бих направила така.

Ник се отвърна от нея, спомняйки си потръпването на Катерин, докато разказваше ужасната история за Лиза Хоберман.

— Защо си сменила името си, Бет?

— Защото се омъжих. Мъжът ми ме наричаше Бет.

— Омъжила си се? Не знаех, че си била омъжена…

— Това не те и засягаше — извика тя. Сетне махна, като че ли вече нямаше значение. Нека узнае всичко. Нямаше причина да крие, че е била омъжена и после е развела. — Запознах се с него на един курс по медицина. Бяхме заедно на стаж. Той получи място в клиниката в Салинас. Бракът ни не трая дълго…

— Колко дълго?

— Изобщо не трая дълго… Ник, наистина ли мислиш, че аз… че аз бих могла да убия някого? Та аз дори не съм срещала Джони Боз. Дори не бях чувала за него.

В главата на Ник цареше пълен хаос. Той вече не знаеше на кого и какво да вярва. Тръгна да си върви.

— А какво ще кажеш за Нилсен? — викна след него Бет. — Какъв мотив бих имала да го убия? Всичко това изобщо не съвпада, Ник, ето върху кое би трябвало да размислиш.

Ник мислеше. Само че не искаше да говори за това, поне не с нея. Той опипа счупеното резе на вратата.

— Направи нещо с тази ключалка. Достатъчно тъмни субекти се мотаят наоколо.

— Вярно е — отвърна Бет буйно и протегна ръце към него, като че ли искаше да го защити от някаква демонична сила, която само тя може да осуети. — Тя е зла, Ник. И изключително умна. Внимавай! Моля те!

Ник кимна. Всъщност той никога не внимаваше, не внимаваше за много неща, а най-малко с жените. Защо да започва сега?

Не внимаваше и когато влезе в мрачното преддверие на своя вход и тръгна, без да се огледа нито веднъж, по слабо осветеното стълбище. Докато вадеше ключовете, усети една ръка на рамото си и трепна, сякаш си е изгорил пръстите.

— Господи!

От тъмния край на площадката се появи Катерин Трамел и се изсмя дръзко.

— Уплаших ли те? — попита тя с блеснали от удоволствие очи.

Тя много добре знаеше, че го е стреснала и това по някакъв начин явно я забавляваше, също като преди на плажа, когато го изненада в гръб.

— Не трябва никога да стряскаш човек, който е въоръжен. Ето така се случват нещастните случаи.

— Но аз знам, че не си въоръжен — напомни му тя. — Нали предаде пистолета си, когато… излезе в отпуск…

Тя имаше право естествено. Ник полипа мястото под лявата си мишница, където обикновено висеше пистолетът му. Да носи оръжие му беше станала втора природа. Почувства се някак гол.

— Просто реших да те изненадам — каза тя с оживен, почти весел глас. После забеляза, че нещо го безпокои, нещо по-сериозно от току-що инсценираната изненада.

— Какво се е случило, Ник?

— Намерих Лиза Хоберман.

— Наистина ли? Как е тя?

— Това просто така ли те интересува, съвсем между другото?

Тя се втренчи изумена в него.

— Няма ли да ми кажеш какво правя тя? Мислех; че престанахме с игрите.

Ник отключи вратата на апартамента си, но не влезе, а спря на входа, сякаш искаше да го препречи.

— И аз. И аз мислех, че игрите са останали в миналото.

— Така е — настоя тя.

— Тогава защо историята, която чух, е малко по-различна от твоята? Тя ми каза, че е било обратното — че ти си била вманиачена по нея. Че ти дори си подражавала фризурата й.

Катерин се усмихна уморено.

— И ти й повярва? Твоята наивност ме удивява, Ник, наистина. Аз бях жертвата. Аз бях тази, която трябваше да се обърне към полицията и да се оплаче.

— Нима си направила и това! — той продължаваше да не й вярва.

— Точно така. Ти все още мислиш, че убивам хора, нали? — Ник не мислеше, че тя убива хора. Той не искаше да вярва, че тя е способна на това.

— Не — каза той спокойно.

— Лъжец — извика тя, завъртя се на токчетата си и заслиза по тъмната стълба със самочувствието и стила на манекен за висша мода.

Глава деветнадесета