Първичен инстинкт

— Никога няма да забравя това, Сам, наистина. Никога не забравям услугите.

— Единствената услуга, която ще можеш да ми направиш, Ник, е да ми потърсиш място в най-близката скапана автомивка, в която ще отидеш да работиш. Тъкмо ще сме пак заедно, след като ни изритат оттук.

— Ей, защо се впрягаш. Трябва да е хубава работа. Чист въздух… срещаш интересни хора.

— Моля те — изхленчи Андрюс, — поне си затвори устата. — Той седна зад компютъра и подаде кода си.

— Добре — прошепна Ник, втренчен в екрана — потърси шофьорската книжка на Лиза Хоберман — и той издиктува по памет номера на социалната й осигуровка.

Андрюс въведе информацията и големият изкуствен мозък се зае със задачата си. След малко на екрана се появиха думите: Подновена 1987 г. — Елизабет Гарнър, Куинстън Драйв, 147, Салинас, Калифорния.

Ник едва не извика, когато видя името. Отвращение и ужас се надигнаха в него, но той ги потисна и поне външно остана спокоен.

— Дай книжката й, Сам, ако обичаш!

Андрюс натисна съответните клавиши и на екрана се появи компютърното копие на шофьорската книжка. От снимката гледаше строго психоекспертката, чийто живот беше така тясно свързан с Ник.

— Ей! — ахна Андрюс. — Това да не е доктор Гарнър?

— Да. Върни на 1980-а, моля те.

Десет години по-старата снимка беше много различна, естествено. Бет изглеждаше по-млада и не толкова изискана — по това време е била все пак студентка. Но не тази беше най-очебийната разлика. Сегашната Бет Гарнър имаше тъмнокафява коса с блестящ кестенов цвят. Бет Гарнър отпреди десет години имаше руса коса на едри златни вълни и дори на неясното копие се виждаше, че цветът е досущ като на Катерин Трамел.

Глава осемнадесета

Бет Гарнър не изглеждаше особено изненадана, когато, завръщайки се същата вечер у дома, завари Ник седнал в тъмния й хол. Ник от своя страна изобщо не си направи труд да извини самоволното си нахлуване.

— Не трябва да оставяш вратата отворена. Не знаеш кой ще се намъкне тук.

— Не съм оставяла вратата отворена — отвърна Бет хладно. — Нещо с бравата не е наред. — Тя запали осветлението. — Какво искаш, Ник? Много съм уморена.

— Струва ми се, че имаш да ми казваш нещо за Катерин Трамел.

Тя се втренчи за миг в него, после вдигна рамене.

— А, значи ти е казала? И какво ти каза?

— Какво ми каза ли? Предпочитам да го чуя от теб, Бет, с твои думи.

— Спах веднъж е нея като студентка — каза Бет подчертано равнодушно. Като психоложка тя не приемаше хомосексуалността за нещо ненормално, нещо, от което трябва да се срамува. Като хетеросексуална обаче изпитваше необходимост да оправдае действието си. — Бях момиче. Експериментирах. Един-единствен път.

— Само един път? Спала си с нея веднъж и повече никога не си я видяла. Така ли е?

Бет Гарнър се поколеба за миг.

— Не… не беше толкова просто… Тя разви… някаква фиксация към мен. Преследваше ме навсякъде. Правеше си косата като моята. Носеше същите дрехи. Досаждаше ми. Тормозеше ме. Беше страшно. Беше ме страх от нея. И сега ме е страх. Тя е опасна жена, Ник, ти сам се убеди в това.

Ник кимна. Новата, огледално обърната версия на историята го изуми. Думите на Бет Гарнър, реакцията й бяха почти идентични с тези на Катерин Трамел. Въпросът беше кой е бил мъчителят и кой жертвата.

— Това ли ти разказа? — попита Бет.

Ник поклати глава.

— Не съвсем. Според нея ти си развила фиксация.

— Аз!

— Ти си носила същите дрехи като нея. Ти си боядисала косите си руси.

— Да, боядисах си косата — ядоса се Бет, — но това нямаше нищо общо с нея. По едно време дори я носех червена. Нали ти казах, че бях млада, експериментирах.

— Познаваше ли Ноа Голдстейн?

— Посещавах лекциите му — отвърна Бет.

Ник внезапно почервеня.

— Ти си видяла всички документи по този случай, Бет! Фил ти е дал копия от всичко. Ти си знаела всичко за Катерин Трамел и си мълчала, през цялото време. Как по дяволите ще обясниш това?

— А какво друго ми оставаше? Какво трябваше да направя? Да дойда при вас, смахнати ченгета, и да кажа: аз, приятелчета, не съм лесбийка, обаче истината е, че преди десет години наистина свърших тази работа с вашата заподозряна — Бет се обърна рязко, обхвана с ръце раменете си, сякаш искаше да се стопли. В очите й се появиха сълзи. — Звучи много смахнато и странно, когато един психолог говори така, но се чувствах неловко. Това беше единственият път, когато съм била с жена.

— Да не мислеше, че ще ни шокираш? За бога, Бет, та ние сме ченгета!

— Да, точно това сте вие, ченгета. И за нула време цялата централа щеше да го узнае. Малки вицове, кискане в съблекалните — тя си пое хрипкаво дъх, опита да се овладее. — Както и да е, това не е важно.

— Тогава кое е важно?